Алфред Розенберг

Случаят Бетауер

Един пример за еврейската разрушителна дейност.

 “Моралът днес е по-висок, отколкото се мисли. И това ме ядосва.” (Из С. Якобсоновото списание “Велт-Бюне” № 8, 1925 год.)

Застреляният в началото на месец март т. г. Хуго Бетауер, бивш австрийски дезертьор, по-сетнешен издател на порнографически седмични списания и автор на булевардни романи, както е известно, почина вследствие на получените рани. Той беше един от ония броящи днес хиляди, еврейски писатели, които се впиха в нанесените от войната и революциите рани на европейските народи, опитаха се да завладеят безидейните души на булевардната публика на големите градове и й въздействуваха с характера си, - „фермент на декомпозиция”. Плевелът беснее безпрепятствено навсякъде в демократичните страни; една вълна от най-отвратителен вид мръсни писания се рекламира на всеки уличен ъгъл във всички почти държави на Европа; един експорт от тая кал отива и в други още не засегнати държави: (от Берлин например Швеция е наводнена с порнографическа литература); никъде еврейската раса не се е почувствала така добре, както в производството и разпространението на булевардната литература, която, заедно с борсовите гешефти и търговията с момичета - е станала днес изключително един еврейски световен монопол.

Нека ни стане ясно, че тази еврейска дейност означава въздействията на един много отдавнашен инстинкт, в повечето случаи обаче е също и една съзнателно преследвана политика да омърси и направи гнили европейките раси, както това публично признава евреинът Мюнцер в романа си „Пътят към Цион.” Тук е мястото да напомним за едно отдавна познато, но и отново забравено стихотворение на евреина Паул Майер (публикувано в „Акцион” през 1913 год.) под името „Радостната скитническа песен на Ахасвер.” Последните строфи на това излияние на Талмудовата душа гласят: - “Моята душа крие малки гънки, които аз просещ трябва да изкупвам. Но.... пълни се моята кесия. И дразнят се вашите булки, пред мен, изхвърления от далечната пустиня.”

-  “След богат обяд спокойно вий пушите хубавата цигара, но моя нюх е тънък: сполучливо дразни вашите  пороци, като ги въздигам в култ!

-  С моята изтънчена наглост странна и много деликатна и с моята азиатска кръв, смело крача аз в живота и дразнят забулените за вас цели.” – Хуго Бетауер   притежаваше същите общоеврейски инстинкти, както тия на Майер, Мюнцер и безброй   други.

В романа си „Печалната уличка,” Бетауер описва, изпълнен с явен триумф, един живущ във Виена и чрез спекулации станал баснословно богат източен евреин, на чиято маса бивши министри му държат хвалебни тостове. Дъщерята на този господин проповядва следното по повод убийството на една нейна приятелка: „Естествено, че имаше право нещастната Лиа да подържа отношения, с когото желаеше. Дали с планински водач или с граф, в края на краищата, това е все едно, стига да имате еротическо удоволствие. Нюхът, това е всичко. А това изглежда, че а липсвало на Лиа, иначе тя не би попаднала в ръцете на един дангалак, който я завлекал в стаята, не за да я притежава, а за да я ограби.” В лицето Сиги Московиц Бетауер намеква за надеждата да се „наслаждава” с европейски девици и заявява, че при една сводница ще може да разчита на девственици.

Една жена, не еврейка, бита от мъжа си - разбира се също не евреин, се оплаква горчиво за това на една друга.

„Да, госпожа Полак, вие сте добре, казва битата жена, която в това време изтри сълзите си, защото имате за съпруг един евреин. Човек трябва просто да ви завижда.”

“Да, отговаря старата, всичко това е истина! Човек може да каже каквото ще за израилтяните, обаче те са порядъчни съпрузи и никой не бие своята жена.”

„Благородни са” - уверява едно хубаво младо момиче с изписани сенки под очите. “Приятелят ми, с когото по настоящем ходя е също евреин. Утре отиваме заедно в „Гернгрос” - понеже желае да ми купи нова рокля. Сам той не е много богат, но това което има го дели с мен.”

Тази пропаганда е толкова ясна, че не се нуждае от никакви обяснения.

Бетауер е посветил на тая съзнателна расова пропаганда цял един свой роман, наречен „Градът без евреи.” Описва се Виена, която предприема едно изгонване на евреите, но понеже, без евреи западат - търговията, изкуството и науката, то те са молени смирено в последствие да се завърнат. Забравена е да упомене само една „дреболия”, че нито катедралата св. Стефан., нито палатите, театрите и музеите на Виена, с които евреите днес разполагат, са построени от евреи.

Последния булеварден роман на Бетауер носи името „Освободената Виена”, романът е едно ръководство за мъже и жени, как да се доберат чрез спекулации до власт. Заедно с еврейския спекулантов герой, се рисува една еротична жена, която също спекулира, и в лицето на която, автора отправя покана към всички виенски жени да подражават на този „голям” характер. Когато французкият франк започна да пада, тя спекулираше „а ла хос”, давайки като основания неща, които означават една плесница за живущите в целия свят немци. И на въпросът, защо спекулираше „а ла хос”, евреинът Бетауер отговаря чрез нейната уста: „Защо? Защото зная как французите макар и малобройни се сражаваха срещу германците, защото зная - това можете да наречете най-голяма лудост на какво е способен французкия патриотизъм, защото зная точно, че в Франция няма разрушители на франка, няма съмнение, че там няма човек, който би посмял да вреди явно на родината си. Защото си казах, че французите просто няма да оставят да падне франка им, също тъй както не оставиха да падне и Вердюн.” Тоя отвратителен еврейско-немски език е почти еднакъв с позора, който се хвърля върху нас.

На друго място в „романа” Бетауер ликува за вероятното расово пропадане на германското. Едно описание в него гласи: „Хубави жени в изобилие, расови и стройни са младите жени от старите фамилии, също така хубави са обаче жените и дъщерите на парвенютата, които с виенско-ориенталска гъвкавост усвоиха бързо маниерите на благородния свят и благодарение на тяхното богатство започнаха да смесват своята червена кръв с благородната такава на аристокрацията”

Един евреин Тумпелщенгел, събрал пари за опозорената си уж от казаците фамилия, спекулира с същите и става богат човек. Еврейският герой описва така дъщерята на този мръсник:

Това са опозорените уж от казаците дъщери. Сега те се реваншират като си купуват малко или много паднали кавалери. И двете се ожениха за добри християни -националисти, разведоха се скоро с същите и се наслаждават сега от живота си.....”   По-нататък героят казва: „Ах! хубавата госпожа Лилиана с обожатели си! И зад тях са съпрузите бивш християнско-социалистически общински съветник, алкохолик и комарджия. Той има лошата привичка да се появява внезапно, когато съпругата му има посещение. Това обаче не свършва с изхвърлянето на посетителя от къщи или с един дуел, но с това, че храбреца заема на обожателя своята жена.”

Антисемитите, въобще християните и неевреите са изобразени в „романите” на Бетауер най-често като пияни, алкохолици и престъпници.

Евреинът Ландау - един от героите на този роман, в лицето на когото Бетауер изобразява себе си - е описан по следният начин „Фритц Ландау бе за днес най-мразеният, най-обичаният, най-страшният и най-почитан фейлетонист на Виена. Той работеше из областта на социалната политика и еротика, свързвайки двете в едно социално-еротическо мирозрение, защищаваше правото на жената, беше намразен от всички импотентни мъже, срещу които подстрекаваше жените, но за това пък беше обичан от жените и обожаван от младите. Този Ландау се е заинтересовал за една „хубава”, стройна и с златно руси коси жена, която учи да се вслушва само в гласа на душата си, а не в лицемерните принципи на извехтяли хора.” Една друга жена се отдава ма евреина Ландау: „Днешната нова Гретхен, която не трябва да бъде прелъстявана, която се освобождава постепенно от сметта на вековните предразсъдъци и робство, и признава само свои собствени принципи”

Прекрасният Ландау заявява следното в един локал пълен с „задушевна еротика и едно безредие от коженоцветни копринени чорапи, голи ръце и омайни подмишници”: „Спекулантите са ми противни, но жените и дъщерите им ми се нравят. Тия ни правят почти помирителни с техните съпрузи и бащи. Първо, защото те твърде бързо, се приспособяват към западната култура и второ защото те пръскат отново между народа ограбените пари.”

Великолепното мислене на господин Бетауер е изобразено много ясно в следното описание: „Разговорът се въртеше около една „нравствена афера.” От известно време се падна на една категория от тъмни личности и лицемери да разлагат обществения живот с това, което те смятаха за морал, а което беше в действителност най-голяма неморалност, лицемерие и алчност за деяния, които, поради някои причини, остават недостъпни за пропаднали индивиди, новата нравствена афера се състоеше в това, че празноскитащата се и излишна нравствена полиция беше влязла в един фамилиарен пансион, където уж се вършели оргии. Беше се донесло, че гостите жени в тоя пансион са подържали отношения с мъжете, или са водели прочее „един неморален живот.” Достатъчно основание да се изтръгнат момичетата и госпожите от леглата, да се затътрят в полицията и там да се подложат на една отвратителна и недостойна процедура.”

Тези изповеди от последното „съчинение” на Бетауер са достатъчни. В същия дух бяха списвани и неговите порнографически седмични списания: „Их унд ду[1]” и „Бетауерс Вохеншрифт” Тия списания бяха разпространявани главно между младежките кръгове, същевременно обаче представлявала и едно място за обявления на бордеи, своднически локали, проститутки, хомосексуални и престъпници. С едно издание от 60 000 броя се вършеше планомерно седмица след седмица развратяването на Виена, на старата някога великолепна столица, което предизвика безграничното негодувание на останалите още с здрав разум народни слоеве. Стотици хиляди обаче бяха отравяни и развращавани.

Седмичните списания съдържаха еротически нравствени описания от миналото, рисуваха отвратителни случки от настоящето, „романи” на женски и мъжки проститутки и престъпници (като „Проститутката Елиза”) копия от една обширна кореспонденция между абонатите и редакцията, в която изпращачките често заявяваха че се чувствали същевременно като дете, жена и мъж. Тия списания водеха главно една борба срещу опитите на държавата и възпитанието да ограничат проститутското дело. Под паролата „свобода на жената” се насърчаваше общоевропейската цел - държавното и расово разлагане на останалите народи - при което на тази сатанинска пропаганда, бе прикрепена маската на едно справедливо социално желание. Ще цитираме няколко характерни примири:

Под името „Смъртна жертва на морала” порнографическото списание „Их унд ду” (№ 1 1925 год.) съобщава, че две момичета от един християнски институт са прелъстени, след което изключени от същия са посегнали на живота си. „Уводната статия” свършва със следните разсъждения:

„Две млади цветущи деца трябваше да умрат, защото не можаха да понасят вонящия въздух на морала. Стотици хиляди, обаче продължават да пъшкат в тази атмосфера и трябва да станат лъжкини бракоизменници или проститутки, ако желаят да не им се отнеме правото на удоволствие. Каква полза има от всички тия хубави социални идеи, щом като, както преди така и сега нашата младеж трябва да трепери пред бича на оглупялата   добродетел, щом като стари безплодни жени направят в система своята духовна нищета, според която само обществото трябва да бъде възпитавано? Би било неистина едно голямо нещастие, ако единични родители, със своите ОГРАНИЧЕНИ допотопни норми, биха послужили като пример на възпитатели.”

Отвратителните списания бяха разпространявани по възможност из между младите. Това се постигаше най-често с поставения върху тях надпис, че продажбата на малолетни е забранена. По тоя начин се спекулираше с любопитството на младото поколение и за съжаление с успех. Един възмутил се баща на едно 13 годишно момиче купува една връзка от „Их унд ду” и ги скъсва на улицата, като израз на безсилен протест на народа срещу равнодушното му правителство. Полицията има безсрамието да го даде под съд за „повреда на имущество. Той бе естествено оправдан, защото, бе заплатил  списанията; причината обаче на обвинението, говори много за умственото състояние на известни пазители на държавния ред. „Их унд ду” (№ 2, 1925 год.) даде по тоя случай следните обяснения: „За съжаление обаче е съвършено възможно, че момичето рано или късно ще намери случай да използва на дело своите познания и недостатъците на тази възпитателна система ще покажат ясно своите последствия, Тогава падналият от небето идиот ще получи един удар и ще трябва да доведе до отчаяние нещастното дете. Тоя път той ще може безпрепятствено да беснее и унищожава, понеже повредената душа на неговото дете е ненаказуема. Да говорим за повече такива бащи е безцелно. Човек може да констатира само тяхното съществувание и да съжалява за едно нещастие, което не се поддава на отстранение.” Излишни са всякакви коментари за безграничната нахалност на тези гнусна „уводна статия.”

В същият номер евреинът Ото Фронауер говори за „съмнителният, но с голям размах доброволчески отряд на Люцов” и за „поколението от 1800 г., което е видело голямата революция и събарянето на много тронове.” Днес е свършено друго яче: „Пруският милитаризъм, изпълнен вътрешно с противна набожност - не непразно стоеше написан върху токите на германските пехотинци ,,С нами бог” - и обхванал цяла Германия, включително и католическата й част, нямаше нужда повече от хора, каквито са живели някога през 1800 год. В продължение на много години тоя милитаризъм култивираше в младежта един идеал, който носеше на герба лицемерно девиза „изпълнявам своя дълг.” По нататък евреинът пише: „Една система като тази, която господствуваше до 1918 год. трябваше да доведе младите хора до една противоположност към природата, и не е случайност, че до 1866 год. никой не беше чул за Хановер да е един град на хомосексуални и че тая благословия настъпи едва през управлението на Вилхелм. Една система, която съзнателно не подчерта нищо друго, освен, че най-мъжествените от  мъжете - войниците, трябваше да се задоволяват само с момчета, вместо с жени и да избягват съвкуплението с последните, което щеше да ги направи хора. Това обаче не трябваше да стане, защото би означавало смъртта на Потсдам. Не е за чудене следователно, че хомосексуалитета висеше като чума на шпорозвънтящите токове на цветущобелите пруски курасири и се превърна в трагическия победен похот на световната война в един от най-ужасните фарсове, каквито познава световната история. Не напразно се случи това, което трябваше да се случи. След погрома, човека, когото бяха лишили от външна опора и подкрепители се отдаде на разврат. Всеки истински немец обаче трябва да се отврати от всички тия печални сенки на нашето време, които се намират в буреносните кръгове на хакенкройцлерите и националистите.”

Това извратено безумие, което иска да припише своите развратнически инстинкти на представителите на германската военна мощ, търси подобни на себе си. До като обаче по един такъв отвратителен начин се целеше отслабване борбата на германството с разврата, в същия номер на списанието е преведен от френски един „трогателен разказ” за една малка парижанка, която по собствен начин съдействувала за победата на Франция. Тя пестеше усърдно, за да може да изпраща големи колети в окопите и подаряваше на тия, които я защищаваха портрети и пламенни писма. И тая малка работничка, която в мирно време той би презирал, не излизаше от ума му. Така малката Манон съдействуваше несъзнателно за победата.” Тя се отдаваше на много войници и офицери. Върху това се казва следното: „С това аз се отплащам на храбреците, които се сражават за мен, повтаряше тя винаги, и Манон, войнишката проститутка оставаше чиста и с девствена душа. Тя се отдаваше не от низки чувства, а само за това, защото имаше винаги пред очи своя идеал. Така Манон помагаше според силите си за победата и любовта я правеше току речи красива.”

Авторът на този развратнически роман носи истинското „французко” име Пиер Вебер.

Нравствената полиция, която бе обявила война на тайните бордеи, беше един трън в очите на тоя борец за държавата, чиято съдба трябваше да бъде ръководена от проститутки и престъпници. В надежда, че тя ще бъде премахната „Их унд ду” (№3, 1925 год.) пише следното: „Тази единствена възможна окончателна нравствена победа трябва и ще настъпи, когато падне лъжливата основа, която образува истинския смисъл на всички официални мерки за задушаването на „безнравствеността“ Нека ни е ясно, че проституция, полови болести и сводничество са само претексти, чрез които се преследва незаконното полово   сношение. Кога ще се ликвидира най-после тоя начин на нравствена дейност? Или съдбата на австриеца трябва да бъде ръководена вечно от властта?” Между впрочем ясно е на всеки, че проституирането и болшевизма са две различни форми на едно и също душевно и умствено разложение на човешкото „аз.” В № 5, 1925 г на „Бетауерс Вохеншрифт” след като се почти обоготворяват една танцьорка и един танцьор се казва следното: „Танцьорът е истински бохем и революционер - анархист с истински ярост в сърцето. Танцьорът (нека представителят на това почтено занятие не ма разберат криво) веселото момче - що стои в по първите редове, ако някога има барикади. Най-напред ще стоят, те, онеправданите, най-будните, тия, които имат най-честно да отмъщават на обществото.”

Не желаем да занимаваме повече нашите читатели с обяснения (такива могат да се напишат със стотици страници), горните цитати са достатъчни. Нека цитираме обаче, още няколко от хилядите обявления, които ще ни потвърдят, до каква степен на огнусяване беше достигнало търпяното от държавата положение, когато антисемитът Ротщок изведи пистолета и заби 5 куршума в тялото на еврейския порнограф. Няколко примера:

„ Млад, образован, претенциозен господин, тук чужд, с малко РАЗВРАТЕНА ДУША, търси личност, която има същите наклонности. Предложения до „аноним - Камин Еделперле.” „Млад интелигентен мъж търси занятие за вечерните часове.” Предложения до „Прави всичко” - 24 годишна симпатична госпожа търси всякакъв вид занятие от 8 вечерта нататък евентуално само няколко дни в седмицата.. Предложения до под „Даже и вечерни занимания” до експедицията. Двама господа търсят две хубави, свирящи на мандолина момичета с цел общи упражнения и излети. Предложения под „Китара” до експедицията. - Млади момичета търсят приятели. Предложения под „Софо и Мелита” до експедицията[2] и т. н. Съвършено излишно е да се доказва безсрамността на тия обявления. Трябва обаче да се упомене още една особена страна на този публичен позор на любовта. Известно е, че черният евреин се стреми да се съвкупява по-възможност с руси жени. Тези „твърде изтънчени” игри на еврейската азиатска кръв, личат с ужасен цинизъм най-вече в обявленията. Следните редове от „Бетауерс Вохеншрифт” са достатъчни: №5, 1925 г.:

„Индустриалец, 30 годишен, с висше образование, евреин сам търси като другарка в живота една наистина хубава млада дама със стройно тяло. Предпочита се студентка или млада докторка с хубава ясно руса коса. Предложения под „Walküre” до експедицията.” № 7, 1925 г,: Коя сама добросърдечна, умна и твърде чувствителна дама (възрастта е второстепенна работа) с висока елегантна фигура, по възможност с ясно руса коса; би приела приятелството на сам, 28 годишен с академично  образование евреин търговец. Предложения под „Изкуство в живота”    до експедицията.”

В №7 споменатия по-горе индустриалец търси за втори път приятелка, след като си е задоволил вероятно апетита за млада докторка: Индустриалец 30 годишен с висше образование, евреин сам търси като другар за излети една наистина хубава млада дама със стройно тяло. Предпочита се студентка, висша чиновничка, славянка или унгарка с ясно руси хубави коси. Предложения под “Маргарит” до експедицията.

  И попадналите в еврейски ръце блондинки знаят какво се иска и колко добре се заплаща това с еврейски пари. В № 12, 1925 г. на „Бетауерс Вохеншрифт” посветен застреляния Бетауер, срещаме следното обявление: Хубаво русо момиче търси приятелство с един порядъчен мъж над 30 години. Предпочита се израилтянин или търговец под „Лавиния” до експедицията.

„Аз дразня вашите пороци за постигане на свои собствени цели”....... ликуваше евреинът Майер, а заедно с него и Бетауер.

Националистическата  австрийска преса обръщаше от дълго време общественото    внимание върху този позор и срам на Виена и искаше енергическа намеса. -Напразно! Нито държавата, нито общинският съвет начело с полуевреина Зайц-Полаксон спряха   отвратителния занаят на Бетауер.

Ето защо понятно е, че се повдигаше една безсилна ярост срещу дръзките евреи, които се гавреха публично с населението. Младият Ротщок извърши това, което желаеха сигурно стотици хиляди майки на прелестните деца. Сам той заяви, че е искал да направи Бетауер безвреден, понеже същият е развращавал връстниците му. Скоро атентаторът ще отговаря пред съда за изкупление на „вината” си. Ние сме на мнение, че на първо място безсъвестната държава и правителство, на чело на което стоят тъй наречените християнски социалисти по-рано прелата Зайпел сега господин Ремел - имат вина за това деяние. Деянието на Ротщок означава за всички правителства едно предупреждение, че за гаврата с нашите европейски раси и народи трябва да има граници. На германското и други правителства се налага дългът да забранят всички ония бордейни листове и списания, които поставят днес на нашия уличен живот печата на отвратителността.

Атентаторът ще бъде съден за „отвратително” убийство. За тази чудовищност трябва да се упомене и следното.

Преди 2 години руският офицер Конради застреля в Лозана съветския руски посланик Воровски. Делото се разгледа от швейцарския съд. В защитната си реч Конради заяви, че той е виждал в лицето на Воровски един от водачите на движението, което хвърли родината му в нечувани страдания. Под господството на болшевиките руската интелигенция беше планомерно избивана и унищожавана. Систематично по един сатанински начин се заразяваше руския народ и се развратяваше младото поколение. С убийството на Воровски той е изпълнил само една присъда върху един от главните палачи на неговите сънародници, които понастоящем управляват Русия. Защитата прочете писма и мнения на най-големите руски писатели, патриоти и вещи лица, които изобразяваха същността на московското разбойническо правителство по един неоспорим начин. И наистина, демократичният швейцарски съд дойде до заключението, че тук в действителност няма убийство, а избухване на изнасиленото от подлеци-чужденци справедливо национално чувство. Швейцарският съд оправда Конради[3].

Също такава присъда произнесе и Берлинския съд, когато трябваше да осъди през 1921 год. убиеца на Таалат-Паша арменеца Тайлериян. Последният заяви, че виждал в лицето на Таалат-Паша истинският виновник за арменските преследвания, от които той е загубил своята фамилия. Той е последвал турския министър и е отмъстил за своя народ. Оправдаването на Тайлериян беше прието с възторг от еврейско демократическата и еврейско мажистка преса, въпреки, че на всеки бе известно, че арменците отговаряха с убийства и въстания (подклаждани от английски „мисионери”) на всяко лоялно отнасяне на турците, така, че за никакво систематическо угнетяваме и дума не може да става[4].

Виенският съд трябва да взема непременно под внимание тия два случая при разглеждането убийството на Бетауер. Убитият беше представител  на една раса и едно движение, което от ден на ден вмърсяваше, разлагаше и се гавреше с нашия народ.  През времето, когато отровата се поглъщаше със стотици хиляди, австрийското правителство, забравяйки своя дълг стоеше пасивно. Макар че осъжда убийството като средство, няма германец които да не почувства уважение към мотивите на Ротщок – събуждане на огаврения си народ. Народно желание е щото австрийският съд да поправи вината на австрийското правителство, като оправдае Ротщок... Съдът трябва да преследва безогледно порнографическата литература и да постави в затвора всички ония безнравствени журналисти, които биха желали да почнат отново занаята си.

Ние се чувствуваме свободни от онова просташко лицемерие, чиито представители между четири очи си разказват, кикотейки се всички, а вънка отричат  с „нравствено” възмущение всяко споменаване на човешкото и телесното. Една съзнателна радост е все пак свързана със силна душевна сила.

Упадъкът на вътрешното и външното започва, обаче винаги тогава, когато разбиращи се от само себе си неща станат „проблеми”, в които се ровят останали без здрава опора хора със садистки и мамонически наклонности когато естествената противоположност на половете се превърне в би- и хомосексуалитет, с което се предвещава една импотентност по всички направления: когато единици от обществото без връзки с грамадната част от същото, без връзки с миналото и бъдещето на един народ и една раса, вземат пред вид винаги само своето собствено аз, за да разрушат в края на краищата безпрепятствено всяко общо дело, всека държава. Германецът, англичанина, французина и т. н. е не само личност но и член на една верига от генерации, образувани от раса и предание. Евреинът също вгнезди ли се обаче този в организма на един европейски народ както неговото инстинктивно така и съзнателно желание е насочено към разрушение органическата връзка на европейците т. е. да се вмъкне, или по право да разложи, отделните членове на съществуващия организъм и да ги лиши от вярата за необходимостта от една свързаност. Това е било имено винаги еврейското „сътрудничество” за културата на Европа и днес е повече от всякога знак за една от небивалите до сега катастрофи. Особено разрушително действува - тука факта, че евреинът в своята разложителна работа се намира под влияние на неговия естествен характер и следователно от негова гледна точка не прави никакви вреди - това обаче отравя и изражда европееца.

Ние трябваше да се занимаем по обстойно със „Случая Бетауер,” колкото и неутешително да е това и каквито неприятни чувства да извиква четенето на тия страници: защото Бетауер е - не е достатъчно само да се подчертае - само един от хилядите, стотици хилядите и милионите такива. Вярно е, че между всеки европейски народ има заблудени и престъпници; вярно е, че такива се явяват най-вече във време на национално разложение. Обаче също така е вярно, че теглото на немския и други народи не може да оздравее, до гдето неговите органически сили не поемат борбата срещу тях и до гдето чужди по раса и дух отрови се наливат от ден на ден, от час на час в техните кървави физически и душевни рани. Яко някой е прелиствал „религиозните” еврейски книги (обръщам внимание върху книгата ми „Unmoral in Talmud”) и ги е схванал като израз на еврейското същество, той ще намери в предсказанията на старите равини същия дух, които имат днес фейлетонисти на нашите „световни вестници,” театралните директори и „свободомислещи” писатели, благодарение паричното господство на евреите, тоя дух определя днес тона на обществения живот. Не се ли противопостави на тази сирийска язва една съзнателна защита, която да държи не на повърхностните явления на външните въздействия, а да посегне към корените на злото и се стреми към безследното отстранение на еврейската раса от областта на Европа и Америка, то не ще може да се сдържи расовото разложение на всички държави, а с това и тяхното крайно политическо загниване. В тоя случай Европа ще върви по същия път, по който минаха някога Елада и Рим

Пресата  и  случаят Бетауер

Атентатът против Хуго Бетауер възбуди цялата еврейска преса. Тя крещеше за хакенкройценски[5] „убийци” и за други подобни глупости. Писа се даже за „моралната връзка с Германия,” където уж се кроял един голям план за убиването на Бетауер. Въпреки обаче, че за откриването на тоя план се обяви една награда от 25 милиона крони (около 45 000 лв.) не се откриха до сега нито най-малките следи за неговото съществуване. Зъбният техник Ротщок извърши деянието сам, на своя отговорност, при което нека се добави, че баща му е организиран социалдемократ. Струва си да хвърлим един поглед върху пресата и нейното становище към „случката.”

Тука ще споменем само статията на г-н. Паул Стефано поместена в „Ное Бадише Ландесцайтунг” от 14 март под името „Убийството на един писател,” един от многото гласове надали плачевен вик за същия. Господин Стефано разказва първо за пречките от страна на млади идеалисти по поставянето на отвратителното парче „Хоро” и за други подобни случай, които, според неговото мнение влекат едно очебиещо наказание  на виновните. Вследствие на, това се разпространяваше един особен вид насъскване „съблазнени младежи ставаха виновници.” Военното и организационно заблуждение още върлува и то може би по-дразнещо отколкото безработицата, глада и кризите.”По- нататък г-н. Стефано преминава ловко към дейността на Бетауер и говори за големия тираж, който са достигнали списания му „направили го тъй известен,(?) както никой от   настоящите   писатели.” Нито дума за злините, които причиняваше дълго време Бетауер на младите души, нито дума за това, че той беше евреин. Споменува се само, че Бетауер „не вършеше нищо друго, освен, че изричаше нещата с истинските им имена” И ето че идва един, който „несъзнателно беше попаднал в лицемерството на нашитe нравствени   фанатици,” които бленуваше за един „добродетелен идеал следователно за хомосексуалитет” и пожела да свърши с „известния писател.” „Кой е виновникът ?” пита г-н. Стефано, „когато един психопат улучи с куршума си една предварително посочена жертва.” И си дава сам отговор: естествено, че нашето положение, и възпитание общо разпространената липса на морална отговорност и    страхопочитанието пред силата...... .” Нито дума за мърсотиите на Бетауер, а напротив г-н. Стефано счита за необходимо че най-после трябва да се каже една сериозна дума против заблужденията на незрели младежи, техните кървави игри на справедливост и против отвратителността на зверовете в човешки образ, които отравят тоя младеж. Горко на ония, които възбуждат гняв - когато се касае за нещо незначително цитира се с удоволствие евангелието. Ако и сам Бета­уер даде повод за негодувание, какво означава това пред деянията на ония прелъстители, които непрекъснато подканват към насилия убийства, своеволия и противообществени деяния.

Бетауер е обрисуван по-нататък като писател и се възхвалява неговия роман “Градът без евреи,” който претърпял 80 издания.

„Франкишер куриер” в броя си от 15 март публикува една доста кратка статия под името „Чумата на Бетауер във Виена”, която съдържаше кратки сведения за Бетауер, наричаше го накрая „морално прогнил писател” но премълча най-важното: че Бетауер е евреин и че с това се обяснява достатъчно отвратителната му дейност. В приложението си от 31 март т. г. западно немският спортен вестник „Дер Миттаг” се занима с „виенския журналист”, и нарече Бетауер „отвратителен журналист, който планомерно развращаваше народа, най-вече душите на младите.” На 30 март т. г. и „Саарбрюкнер Ландесцайтунг” изказа своето становище за случая Бетауер. Тоя вестник писа, че седмично най-малко четвърт милион млади хора поглъщаха „планомерно разпространяваната отрова” на бетауеровите развратнически и престъпнически   органи.   Също и споменатите   по-горе 2 вестника не съобщиха, към коя раса принадлежи Бетауер. „Дер Ми­ттаг” писа само за  „унгарското  произхождение” на многото виенски журналисти и за „будапещината” им, „Саарбрюкнер   Ландесцайтунг”,   не засегна никак тоя въпрос, като забелязваше само към края на статията си, че „след няколко седмици ще се разгледа процеса срещу Ротщок, но на обвиняемата скамейка ще стои не той, а Бетауер и идеите му.” Бетауер и неговите мръсотии, по право казано, защото за никакви идеи тука и дума не може да става. Малко по-остро се изказа   виенчанинът Хуго Грайнц в „Шлезише Цайтунг” от 19 март в статията озаглавена „Убиецът на нравствеността?.” В нея той пише за „радикално-еврейската виенска преса” и за новите журналисти от Търнопол и Будапеща, които вършат със занаята си   отлична търговия. Тези журналисти обясняват на безидейните и невъздържаните   своята безидейност от един вид мирозрение, на гнуснавия си възглед поставят един вид душевен коментар и опръскват с кал и позор всичко, което съответствуваше до сега на нашите етически разбирания. Грайнц се обявява също и против опита на еврейската преса, която искаше да представи деянието на Ротщок, като един атентат на   „глупостта върху разума”, на „злото върху доброто”, на „невежеството, срещу просветата.” „Атентатът не е такъв на глупостта върху разума” (днес всичко минава за разум) заключава той, „не на невежеството върху просветата” а много по-просто „на чистотата върху мърсотията.”

Както се спомена вече, колкото и право да е обсъждането на атентата от страна на няколкото още непоеврейчени вестници, толкова много е за забелязване, че липсата в тях на забележката, какво развратните деяния на този „журналист” са нещо типично, еврейско, което срещаме всеки ден в останалата преса, само, че по-малко ясно и крещящо, отколкото беше случая в  бетауеровите съчинения за „култура и еротика”.

Колкото са отнася за еврейските вестници, то „консервативните” от тях се изказаха за случая с няколко срамни изрази (за да не учудят в противен случай читателите си), до като останалите като „Ноес Вийнер журнал” се опитаха по един най-отвратителен начин да хвърлят подозрения върху атентатора. „Ди Щунде”, „Дер Абенд” и т. н. представиха порнографа като „много даровит писател” „Вийнер Арбайтер Цайтунг” в броя си от 11 Март писа „че този писател от убеждения, които храбро отстояваше, се стремеше и се бореше за неща, които той считаше за общочовешки.”! По нататък се казва: неговите писания притежават художествени качества и само един „насъскан детински мозък” нападна честния „който не причини никому зло.”

Ето ви храната, която еврейските работнически водачи се осмеляват да предложат на последователите си, без да предизвикат протести. Дългогодишното покваряване на народа не останало без последствие. Ние молим обаче всеки работник всяка работничка и всяка германска съпружеска двойка да поемат борбата против, тази безсрамност.