Истината върху Испания

реч на райхсминистъра на пропагандата

доктор Йозеф Гьобелс

 “Испания е страна, която държи свята на кръстопът.” Така пише болшевишкият централен орган “Die Rundschau” (общ преглед) в броя си от 22 юли 1937 г., № 31. Тези думи очертават точно международното значение на испанският проблем. Трябва да се намери разрешение на въпроса между болшевизма, т. е. разрушението и анархията, и авторитетните сили, т. е. редът и творчеството.

От година и повече насам, общественото мнение в целия свят, относно испанският проблем, се държи в напрежение. Както винаги, при разглеждане на такива случаи, така и тук, добре е да се разграничат строго противоположните фронтове един от друг. Това е необходимо, ако се желае едно ясно обсъждане на възможните последици от испанския конфликт. Човек трябва да има смелост да назовава нещата направо със същинските им имена и да не оставя в тъмнина нищо от това, което би могло да послужи за осветление на този сложен проблем. Преди всичко, германският народ трябва да бъде информиран ясно върху същността и размерите на този проблем, която е в действителност от грамадно международно значение.

Ето защо, ние искаме да предприемем тук безпристрастно разглеждане на целия сбор от въпроси, които се намират във връзка с испанският проблем. Ще си послужим с редица неоспорими източници за подкрепване на изнесената теза, а даже и с някои данни от противния лагер за по-добро обосноваване на нашите доказателства. Картината, която ще очертаем, съдържа, за съжаление, редица указания за ужасни, даже отвратителни факти. Но това не бива да ни въздържа от едно смело и прямо разглеждане на нещата в самата действителност. Всяко сантиментално въображение би попречило на настоящето разглеждане на открития испански въпрос, защото всичко това, що става днес в нещастна Испания, може да се повтори утре във всека друга страна, чийто народ не притежава достатъчно съзнание и чувство за мярка да разбере опасностите, които биха се появили и да извлече от това съзнание средства и възможности за предотвратяване на всякаква опасност.

Народи, които затварят очите си пред развиващия се в последно време опасен интернационален болшевизъм, има да преживеят един ден страшно събуждане от своето упояване. Също и обстоятелството, че ние, германските националсоциалисти, играем ролята на най-съзнателните и упорити застъпници на анти-болшевизма в свята и сме осъдени да проповядваме в пустинята пред глухи уши, не може да ни въздържи от решението да видим нещата такива, каквито са в действителност. Защото, ако разрастващата се болшевишка инфекция в Европа нанесе още по-големи злини, отколкото досега, то едно по-сетнешно историческо издирване ще установи че ние, националсоциалистите, не принадлежахме към ония, които в общото безредие на понятията се оставиха да бъдат повлияни от застрашаващата свята и обвиваща го като в мъгла опасна политическа зараза и да бъдат отклонени от правилния път.

Както са сложени днес обстоятелствата, само по себе си се разбира, че интернационалният рушителен фронт, който ще бъде едва ли не единственият експлоататор на едно създадено чрез болшевизма хаотично разстройство на свята, ще крещи от омраза и ярост, щом ние се заловим да открием безпощадно тъмните сили на това световно зло. Такова едно опълчване на болшевизма срещу нас, с клевети и подстрекателства, може да ни прави само чест и да бъде още едно доказателство за факта, че ние, с нашето предупреждение към Европа, се намираме на истинския път. В историята често има случаи, когато народи след тежки катастрофи биват обземани от неразгадаеми почти явления на упадък, които по своята величина будят учудване. Днес международният болшевизъм застрашава да разстрои политически, културно, морално и интелектуално цял един континент. Испания вече стана огнище на болшевишка зараза. В тая страна се появяват най-ясно симптомите на тази страшна вълна. Ето защо едно разглеждане на испанският проблем изисква и разглеждането на международните въпроси, свързани с проектираната болшевишка световна революция, от която събитията в Испания образуват само една частица. Бих искал да започна с разглеждане на историческото развитие на събитията в Испания, макар и накратко. Това се налага и от обстоятелството, че от страна на противния болшевишки лагер съзнателно се фалшифицира предисторията на испанските сбития. Едва ли е нужно да се подчертае, че ние, немците, храним сърдечни чувства и дълбоко състрадание към тежко засегнатия испански народ, който ни е близък. Борбата, която генерал Франко води с помощта на всички сили, които са на неговата страна, срещу болшевишката напаст, означава същевременно една борба в полза на целия останал свят. Жертвите, които Испания трябваше да даде, са големи и страшни. Но ако тая борба на генерал Франко доведе до окончателна победа на националните сили в Испания, то жертвите не ще бъдат дадени напразно. Причините за тази кървава разпра са предмет на осветленията, които искаме да дадем по испанските работи. Това не означава някакво нетактично вмешателство във вътрешните работи на Испания; за подобни заключения няма основания. Целта по-скоро е да се издигне предупредителен сигнал срещу опитите на международната болшевишка революция, която е обърнала Испания в свое поле за експерименти.

Московският Коминтерн непрекъснато се натрапва на световното обществено мнение със своята пропаганда и с информации по испанските работи в смисъл, че националното движение в Испания, което на 17 юли 1936 год. се намеси с оръжие в кипящото вече огнище, било един военен бунт на реакционери-генерали, бунт, който се бил отричал от испанския народ. А истината по тези работи говори, че това движение е един акт на национална отбрана срещу определения за същия час, но отложен за месец август 1936 г. бунт на испанската комунистическа партия. Този бунт беше проектиран и организиран от Москва още преди години и фактически се командува и днес от там. През м. март 1931 год. Мануилски, тогавашен главен секретар на Коминтерна, заяви в своя рапорт върху Испания, представен пред XI пленарно заседание на ЕККИ в Москва, че: “Още днес комунистическата партия на Испания трябва да мобилизира работническите и селски маси в борба, на базата на съветите, с цял да се въведе едно работническо-селско правителство”. В една заповед на Коминтерна от 1932 год. се казва, че комунистическата партия била задължена “да завземе земите на едрите земевладелци и на манастирите и държавните имоти, като сбере и организира населението за една въоръжена съпротива”. На 1 септември 1934 год., т. е. един месец преди избухването на октомврийската революция в Испания, Коминтернът издаде следната заповед: “Както за работническите, тъй и за селските маси борбата с фашизма е един въпрос на живот или смърт и, следователно, трябва в най-късо време да се завземе от него властта”. На 13^-то заседание на ЕККИ в Москва, испанската делегатка Долорес прокламира наближаващата испанска революция с думите.- “Главната задача на партията е да организира революцията”, а на VІІ-и световен конгрес на Коминтерна през 1935 г. испанският делегат Вентура заяви: “Под знамето на Ленин и Сталин ние крачим с високо издигната глава към победата”.

В Испания борбата се предприе съобразно с тези планове, взети от Москва. Още през 1919 год. испанските работници влязоха в редовете на Коминтерна. През 1923 год. беше извършен първият въоръжен болшевишки бунт с жертви в Испания. През 1931 год. червената агитация доведе масонската република на власт. През 1932 год. се извърши въоръжаването на младежките организации с помощта на червената милиция. Годините 1931 до 1934 са изпълнени с вечно повтарящи се въоръжени размирици в Мадрид, Севиля, Малага и Сан-Себастиян. През 1931 г. броят на избирателите на комунистическата партия в Испания възлизаше на 280 000 души, през 1933 год. достигна 402 000 члена, през 1936 год. болшевишкият народен фронт наброява 4 365 000 гласове. На 5 октомври 1934 год. избухна червеното въстание; то погълна 1 372 жертви и 2 921 тежко ранени. Но накрая, генералната болшевишка пробна революция пропадна. Това даде още един повод за по-интензивно засилване на червената агитация.

През 1935 год. Москва е подкрепяла комунистическата партия в Испания с няколко милиона пезети годишно, от които Коминтернът признава открито само 2 милиона. На VII световен конгрес на Коминтерна в Москва през 1935 год. Г. Димитров дава заповед за образуване на един народен фронт в Испания. От 16 февруари до 20 април 1936 год. са убити 140 души от червените и са разрушени и изгорени 529 здания, преди още да избухне открито болшевишката революция.

Общият бунт е бил определен за месец юни 1936 год. Една заповед на Коминтерна от Москва го отлага за месец август същата година. Тази, намираща се в оригинал, заповед съдържа между другото и един позив за генерална стачка, а също тъй, под точка 11 - екзекутирането на всички ония, чиито имена фигурират в черния списък. Планът за бунта в град Мадрид е типичен за болшевишката тактика. Той изхожда от една измамна атака всред центъра на работничеството като провокация и като знак за готвената генерална стачка. На войниците са давани нареждания да дигнат бунт в казармите и, стъпка по стъпка, трябвало да бъдат завзети най-напред централната поща, двореца на президента и военното министерство.

На 13 юли 1936 год. бе убит по най-зверски начин националиста-депутат Калво Сетело от марксистите полицейски офицери Морено и Гаридо. Три дни по-късно е бил изненадан от същата участ и националистическия генерал Балмес в Лас Палмас. Един ден след това, вследствие на ужаса от тези сбития, спонтанно излиза на сцената националното движение с генерал Франко начело.

През август 1936 год. става освобождението на Южна Испания и възстановяването на връзката с освободената Северна Испания. На 27 септември 1936 год. биват освободени смелите борци в Алказар. Така, нова Испания придобива героичния символ на своята борба срещу световния болшевизъм. На 19 април 1937 год. дьржавният шеф, ген. Франко, основава единната партия и по този начин завършва партийните различия в национална Испания.

Тези съществени данни доказват, че Коминтернът е подготвял планомерно едно насилническо завземане на властта и възстановяване на светски режим в Испания. Те показват също, че Коминтернът се е намирал непосредствено пред едно осъществяване на неговите планове, и че едва в последната минута това беше осуетено, благодарение на будността и енергията само на един човек. От тук трябва да се извлече политическото заключение че, тъй нареченият червен свят във Валенсия не е никакво правителство, а само един изпълнителен комитет на болшевишката централа в Москва, която държи в ръцете си само една част от Испания. Следователно, червена Испания не означава никаква държава в духа на международното държавно право, а само една област, откъсната насилствено от испанския народен организъм.

Безсмислено би било тук да се поставя въпросът, дали е по-целесъобразно да се срази болшевизма чрез едно национално движение или чрез войската. В Испания крайната нужда и гладът даваха отпечатъка на момента. Ето защо, абсурдно е да се упреква Германия, че била имала намерение да въвежда националсоциалистически режим в Испания, за да си осигури една страна за упражняване на своето влияние, или че преследвала някакъв план да си присвои някои части от Испания под предлог на настоящите сбития. Ние не искаме, нито едното, нито другото. Обаче, не можем по никакъв начин да позволим, щото комунистическата международна централа да образува в Западна Европа една нова операционна база, из недрата на която да се разпространи искрата за болшевишка световна революция с още по-голяма сила над Европа. Ние не се двоумим ни най-малко да изразим своите най-топли симпатии към генерал Франко, чиято героична, идеалистична и пълна с жертви борба е предмет на най-голямо удивление у германския народ. Ето защо, признаването на правителството на генерал Франко за законно правителство на Испания, както от страна на Фюрера, така и от страна на италианския правителствен шеф, не беше само един обикновен дипломатически акт, а нещо повече.

Уместно е да се разгледат тук ония международни въпроси, които се крият зад испанските сбития. Не може да има съмнение, че червената революция в Испания представлява само една част от готвената от Москва болшевишка световна революция. Международният комунистически фронт се явява на сцената под испанска маска и не е чудно, че този фронт намира морална подкрепа от страна на левичарската демокрация из цял свят.

Тези, почти загадъчни, връзки между болшевизма и западния либерален интелектуализъм могат да се обяснят само с обстоятелството, че имаме пред себе си една духовна криза. Тази криза се е разпространила толкова надалеч, че от нея са завладени даже и такива хора, които по-рано принадлежаха към противната страна. При това, трябва да се отбележи, че тъкмо международното еврейство си е извоювало всред болшевизма една позиция за политическо и морално влияние, която отговаря на вътрешния духовен мир на еврейството.

Испанските сбития дават отражение на тези, вътрешно развиващи се, въпроси. В. “Правда”, от 17 октомври 1936 год., пише в уводна статия, че борбата против Франко и Моло била само “една частица на антифашистката борба в целия свят”. А в своя брой от 31 октомври 1936 год., “Правда” заявява, че: “Подкрепянето на испанския народ в неговата борба срещу фашистите - насилници е най-важната задача на днешното време в международно отношение”. На 4 и 5 декември 1936 год., вторият интернационал и Интернационалът на работническите съюзи решават в Париж да подкрепят испанските болшевики. На една конференция на Втория интернационал и на интернационалните работнически съюзи на 11 март 1937 год., се взема следното решение: “Ние винаги сме доказвали нашата морална и безрезервна подкрепа към испанските другари при пълно въодушевление и симпатии към тях. Във всяка възможна форма сме им давали материална подкрепа. Ще се постараем да увеличим още повече тази подкрепа”. Сам Сталин заявява в една телеграма до централния комитет на комунистическата партия в Испания следното: “Трудещите се в Съветска Русия изпълняват своя дълг на другарство, като дават на революционните маси в Испания най-голямата възможна подкрепа”.

Това се съвпада напълно с целите на Коминтерна. От същите основания е изхождал Коминтернът, когато се е решил да предприеме интервенция срещу Армения, Естония, Финландия, Латвия, Грузия, Монголия и Полша, както и когато от 1924 год. насам е завоювал големи части от Китай и е пристъпил (през 1936 год.) към въоръжена интервенция в Испания.

Трудно е да се изложи в подробности цялата материална подкрепа, която Москва и редица други, минаващи за демократични страни, са отпускали на червена Испания. Тази подкрепа е била в повечето случаи изнасяна от печата с неоспорими данни, тъй щото всяко по-нататъшно доказателство се явява излишно. В продължение на кратко време, от 6 март до 14 май т. г., следователно, след като встъпил в сила планът за контролиране на водите, са преминали през Дарданелите 190 съветски и 88 червени испански параходи с муниции, предназначени да се разтоварят на червени испански пристанища. С тях са били доставени на червена Испания 162 танка, 130 оръдия, 86 аероплана, 395 камиона, 12 противоаеропланни оръдия, 31 421 тона разни други военни материали и муниции. През февруари и март са били натоварени в Ревал 101 съветски аероплани, предназначени за Испания. На 1 март са пристигнали в Алманца по сухо 50 тежки съветски оръдия, а една отделна голяма поръчка за военен материал е направена в Съветска Русия в последно време и обхваща 100 големи танка, 500 танка от средна големина, 2 000 по-леки танка, 4 000 тежки и 6 000 леки картечници и 300 аероплани с пилоти.

Всички тези данни не засягат военния материал, доставен от Франция или чрез Франция за червена Испания. Дълга е редицата на доставките на оръжия и на муниции, които е правила до сега Чехословакия. Английски, холандски и швейцарски фирми са участвували в тези доставки. Интернационалната търговия на оръжия е участвувала в доставките за Испания в най-голям размер. И всичко това става при наличността на един международен контрол над Испания и на дълги преговори за политика на ненамеса.

Нека, освен това, изтъкнем също тъй и духовната подкрепа, която световният либерализъм дава на червена Испания. Подчертахме вече, че едно сродяване между болшевизма и демокрацията сочи съвсем неразбираеми, за да не кажем, съвсем неестествени признаци. Демокрацията се проявявала в течение на своето историческо развитие все повече и повече като политическа фасада на световния капитализъм. Болшевизмът съпровожда, прочее, демокрацията до край. Той е, тъй да се каже, демокрацията на терора. Той ускорява със своята кървава и безмилостна тактика едно развитие, което оставя отражение и в либерализма. При демократическите режими, числото на гласовете на народа диктува над гласа на отделната личност, а при болшевизма, главите на държавниците отхвръкват под гилотината. Следователно, резултатът, както тук, така и там, е един и същ. Ръководните глави липсват, а над една останала без водач народна маса, интернационалистите безпрепятствено могат да издигнат диктатурата на терора и капитала.

Явно е че отбраната срещу тези дръзки и безочливи опити, за подготвяне на болшевишко господство над света, взема все по-големи и по-големи размери, нещо което може да се забележи с задоволство. Редица страни се отърсиха вече от тази извънредно голяма опасност за своята национална цялост. Действително, във всяка държава, къде повече къде по-малко се работи за организиране на тази отбрана, съобразно с вътрешния бит на страната. Известно е, че интернационалните евреи се опитват да се противопоставят срещу появяващия се за тях тъй неприятен фронт, като се присъединяват като защитници на националния суверенитет на страната, в която те живеят като гости.

Там, където в Европа се появят силни и решителни личности всред отделните народи и издигнат глас срещу болшевишката опасност, те биват веднага наклеветени от болшевизма като хора подкупени от националсоциализма, или от фашизма. Нека още веднаж подчертаем, че ние никога не сме имали намерение да превръщаме национализма в някоя експортна стока. Ако не разсъждавахме исторически тогава, може би, щяхме да помислим, че един политически мироглед, изникнал из дълбочините на душата на един народ, би могъл да се присади безразборно в кря да е друга страна. Националсоциализмът е напротив, един чисто немски патентован артикул, който е ефикасен само в нашата страна и който ние се стремим да запазим изцяло, именно, само за нашата страна.

Ако, следователно, говорим за международната опасност от болшевизма, то правим това само за да открием скритите отношения, които не само за нас, но и за всички други държави, особено за демократическите, крият в себе си най-остра опасност. Тази опасност е толкова по-застрашителна, колкото повече един беззащитен интелектуализъм, предимно в либералните страни, не се е отърсил, за съжаление, от своята измамлива и дръзка важност, преди всичко относно болшевизма, и не се е опълчил срещу тази опасност. Какво да кажем за Рабиндранат Тагор, когато той, по повод на испанските събития, отправи апел към световната съвест и извика: “Помогнете на демокрацията, помогнете на цивилизацията и на културата!”, когато същия апел се отправи до световната съвест, този път отстрана на най-бележитите американски демократически политици и духовници: когато Кентърбърийският епископ пише в един позив от 18 април 1937 год.: “Не е вярно, че червена Испания е враждебно настроена спрямо религията. Напротив, аз бях учуден от голямата религиозност, която се крие днес в дълбочините на живота на испанския народ. Не може да се говори, че тези хора били безбожници.”

Ако тук не се касае за едно престорено банализиране на една застрашителна опасност, тогава трябва да смятаме, че се намираме пред една лудост, за която се говори в Евангелието, че Бог прощава на тези, които я вършат, понеже не знаят какво правят.

Изглежда, като че ли светът е затворил съвсем очите си пред честите опити на Коминтерна да създаде в Испания едно пробно поле на болшевишката световна революция. Защото борбите в тази нещастна страна не са нищо друго, освен една генерална репетиция за тая революция. Тук Москва изнася на показ армията на страните, които влизат в Коминтерна. Тук тя намира един удобен случай да изпита съюзниците и привържениците си от цял свят, и да организира големия световен бунт съобразно с тактическите си и стратегически подготовки. Тук световната революция се изпробва систематично и се разпространява. Същевременно се изпитва почвата, до къде може да се стигне при наличността на днешното й състояние в Европа. Тук се изпитват въведените вече методи, и тези, които ще се въведат занапред, по отношение на тяхната ефикасност. В това отношение, разноските не играят за Москва никаква роля, защото всички жертви се плащат в края на краищата от Испания, от тази нещастна страна, върху чиято кървава земя става този страшен и ужасяващ опит.

Както в Русия, така и тук, стопанството се излага на провала, поради унищожение на инициативата на личността. Тук се обезземляват селяните и се сбират в бездушни колективни тела. Тук се прокарва в действителност това, което до сега се смяташе от страна на тъй наречения либерален свят, за нещо типично азиатско, а не за нещо типично болшевишко. Сам в. “Правда” в броя си от 10 май 1937 год. признава, че “в провинцията Жаен, в началото на аграрното движение се намираха около 350 колектива. Много от тях пропаднаха, останаха около 260 стопанства, в които са събрани 38 000 семейства на по-ранните земеделски работници”. Един очевидец съобщава: “В провинциите Портова и Жаен през януари 1937 год. маслините в колективните стопанства не бяха обрани. В Малага се намираха през февруари 1937 год. големи количества сандъци с изгнили портокали. В областта Теруел националистическите войски намериха при своето настъпление през месец март 1937 год. цялата реколта на захарно цвекло още непреработена.

Социалният живот на страната също върви по един подобен път. Приятелски фрази към работничеството се отправят при борбата за завладяване на властта, а социален терор се упражнява, когато се притежава вече властта. Гладът и лишенията на работниците и селяните са признак за болшевишката съдба на Испания. За сметка на нещастието на този народ, там са се загнездили безсъвестни комунисти и експлоататори. След унищожението на интелигенцията са останали само още две категории: тези, които имат преимущества и права, и безправните. Едните са въоръжените привърженици на марксистката военна организация, а всички други са обезправени. Даже съветският кореспондент Иля Еренбург пише във в. “Известия” освен картите на полесраженията има и други карти - купони за хляб. Гладът е един лош съветник, а също и лош съюзник”. В. “Ел Дилувие” от 25 юли 1937 год. пише: “В Барселона и в индустриалните градове, 65 процента от хората живеят благодарение на изкуствено създадени служби. Ако човек има щастие, би открил измежду тези 65 процента, които живеят без да работят, само двама или трима, които загрижено се питат, откъде се вземат тези пари”. А който не се присъедини към червените, се лишава от права. Един индустриалец от Билбао е бил принуден, от един червен съдия, да се откаже в негова полза от една част от своето имущество, която сума възлизала на 60 хиляди пезети. При обосноваване на присъдата, същият съдия заявил: “Фактът, че вие имахте една такава голяма сума в банката, прави обвинението още по-тежко”.

Ужасни са опустошенията в живота на семействата и в брака, които тази интернационална напаст е причинила тук, тъй както и в Съветска Русия. Унижение на жената, социализиране на жената, жестоко отнасяне към детето, това са принципите, които се прилагат тук. При това, жените играят даже ролята на разпространителки на червената анархия. Техният терор над национално съзнаващата се част от населението е неописуем. Тъй нареченото равноправие на жената в червена Испания докара организирането на военни женски отряди и създаде новия тип жени-войници. Военната дописничка на в. “Ню-Йорк Американ”, Жана Андерсън, пише на 13 юли 1937 год., че тя е искала, при арестуването й в Мадрид, от един 23-годишен член на тъй наречения среднощен комитет, да бъде отведена пред испанското правителство. А Червената комендантка възразила: “Правителството? Този пищов е правителство. Не знаеш ли ти, коя съм аз? Знаеш ли, колко души съм убила вече? До сега съм убила 189 души”.

На 2 август 1937 год. червените милиционни войници са предложили на националните войски край Мадрид 5 жени срещу един лекар. Една парижка кореспонденция съобщава по този случай, че една гола жена е била показана от окопа, за да видят, че там се намират и жени. Комунистическата депутатка Маргарита Нелкен препоръчала в една реч пред червените войски масовия терор, защото той давал единствената възможност за унищожение на противника. Според в. “Дейли Мейл” от 22 август 1936 год., 28 калугерки от манастира Санта Клара са били подложени на неописуеми насилия и жестокости. Един завръщаш се от Махора белгиец пише във в. “Еко де Пари” от 29 март 1937 год., че млади жени сами са посягали на живота си, за да избегнат насилията.

Разводът е въведен по комунистически начин. В Билбао, като говорила пред привърженици на правителството, известната червена испанска агитаторка Ла Пасионария заявила : “Аз не само проповядвам комунистическата идея, но я прилагам и практически. Следвайте ме, правете това, що аз върша. Станете също апостоли на свободната любов!”

Всичко това се схожда с теоретическите принципи на болшевизма. В пленарното си заседание от 16 ноември 1934 год., Коминтернът решава: “Революцията е безсилна тогава, когато понятията за фамилия и семейни отношения съществуват като такива”. Г-жа Колонтай, съветската пратеница в Стокхолм, пише в една брошура: “Ние не правим разлика между една проститутка и една законно омъжена жена дотогава, докогато тази жена се изхранва от своя мъж”.

Социализирането на жената се прилага практически в червена Испания. Пред нас се намира един купон в оригинал със следното съдържание: -”Купон за десет нощи на другаря Жан Паломе с една жена, която той си избере. Толедо, 7 август 1936 год.” Подобни купони са били намерени в Толедо, Малага и на фронта при Кордова в голямо количество.

Ужасни и неописуеми са страданията, на които са били подложени невинни деца в болшевишка Испания. Един испански беглец пише в един пражки вестник, че милиционните войници хвърлили от четвъртия етаж на казармата, пред очите му, неговото седем годишно дете, което паднало на двора и умряло. Един избягал белгийски доброволец пише във в. “Еко де Пари” от 29 март 1937 год., как 12-13 годишни момичета са били изнасилвани по най-безсрамен начин от червените. В Граня де Терехермоза са били намерени труповете на две момичета. Лекарското изследване установило, че 5-годишното момиченце било убито посредством удар, а 9-годишното момиче е било изнасилено. В Малага червените влачеха със себе си, на 8 февруари 1937 год., 70 хиляди бежанци. Измежду тези бежанци се намирали около 50 000 деца. Един английски кореспондент пише на 16 октомври 1936 год. до в. “Дейли Мейл”: “Червените използуват жените и децата като една жива преграда за своята линия пред Овиедо”.

Неизчислими са загубите които болшевизмът е причинил в областта на изкуствата и културата в Испания. Известно е, че болшевизмът обича да се представя пред несведущи хора като едно ново духовно движение. В действителност, обаче, той е един страшен варваризъм. В него се проявява омразата на зверския човек срещу вечно непостижимата за него културна висота на западноевропейския дух. Затова се унищожава всичко, което остава непостижимо за тези червени варвари. Червеният испански в. “Ел Либерал” пише в началото на август 1937 год.: “Че какво ни е жал за унищожената от една бомба легендарна и историческа Жиралда в Севиля. Това още нищо не значи, тя трябва да бъде още по-силно бомбардирана, пък каквото ще да става”.

Измежду 20^-те хиляди черкви и манастири, които са били оплячкосани и разрушени от червените, се намират редица исторически и архитектурно незаменими постройки, като например старият манастир в Монтсерат, съществуващата още от 13 столетие черква Св. Анна в Севиля и още много други. В Поркуна са били намерени през м. януари 1937 год. скъпоценни стари дървени скулптури употребени вместо камъни, за поправяне на настилки по улиците. Ценни художествени картини от Музея Прадо в Мадрид са били натоварени през януари 1937 год. с предназначение за Одеса. Една голяма част от ценностите на музеите, и на частни сбирки в Мадрид, са били опаковани в големи сандъци и отправени за едно съветско пристанище. Това е културен варваризъм и същевременно грабеж от голям размер, който се прикрива под една политическа маска.

Религията и църквата съставят един отделен, особен въпрос в испанската трагедия. В началото цитирахме редица доводи, изхождащи из духовнически кръгове, относно испанският проблем, и застъпващи се за червена Испания. Това държание на църковните представители е съвсем странно, особено при едно сравнение със самата действителност; преди всичко, като си представим, колко силно се възмущават тези същите духовни кръгове от привидни преследвания, на каквито уж били подложени църквите в Германия. През време на нашата революция нито един духовник не е пострадал ни най-малко. Но рушителната дейност на болшевизма спрямо църквите, както в самата Русия, така и в Испания, е ужасна и потресающа. Понятно е, защо интернационалният болшевизъм се стреми да омаловажи нашите обвинения по този въпрос, при което му помага в значителна степен и западноевропейският интелектуализъм. Когато ние още в по-ранните наши партийни конгреси обръщахме внимание върху неоспоримите и потресающи цифри на убити духовници в Русия, възразяваше ни се, че това било възможно само в Русия и можело да се обясни само с психозата от войната. Болшевизмът изважда на показ пред очите на Западна Европа един смирен и набожен образ всякога, когато намира това за уместно. Между това, строят се тук-таме по една-две нови църкви в Русия или Испания, придружени с една небивала пропагандна акция, докато пък десетки хиляди църкви са били до тогава разрушени. Религиозното чувство на цели народи, обаче, се разстройва систематически чрез пропагандата на безбожническото движение. А църквите са беззащитни пред тази явна и убийствена опасност. Тук болшевизмът се явява като въплъщение на сатаната. Неговото рушително дело над религиозните чувства на народите е чума, неспираща се пред нищо, което даже и от далеч би могло да напомня за понятията Бог и религия. Само фактът, че Фюрерът предпази църквите в Германия от една подобна участ, би трябвало да ги накара да му бъдат затова вечно благодарни. Вместо това, обаче, те не се ограничават в своята религиозна дейност, а излизат в области извън нея и се опитват да упражняват влияние и на дьржавната политика една дейност, която не отговаря нито на техните задачи, нито на техния божествен характер.

В Русия са били убити 42 000 свещеници, според статистическите изчисления на болшевишки източници. В Испания са били убити до 2 февруари 1937 год. около 17 000 свещеници и монаси и 11 епископа. Процентът на убитите свещеници възлиза средно на епархия по 40%, а в някои отделни епархии даже и до 80%. Споменатата вече кореспондентка на в. “Ню-Йорк Американ”, Жана Андерсън, разказва за един пиян шофьор, който карал арестувани калугерки и разправял, че имало убити 11 000 свещеници и калугерки, като добавил, че той стои обикновено в съдилището и че бил един вид “главен счетоводител на смъртта”. Един шведски бежанец съобщава с дата 10 ноември 1936 год.: “Аз видях църкви, на чиито стени бяха окачени трупове на жени, видях също обезглавени и изгорени калугерки, които също бяха заковани на черковните стени”.

Директорът на Института за чужди езици във Валенсия е протоколирал следното: “Аз видях, как убиват калугерки и свещеници, това беше една група от около 50 мъже, които по най-зверски начин са изнасилили жените. 5 калугерки на възраст над 70 години, които живееха срещу английското консулство, бяха отвлечени и убити от една група комунисти”.

В Испания имаше преди гражданската война 71 353 църкви, манастири и параклиси. Над 20 000 от тях са били разрушени; само в Мадрид 2 201 църкви са пострадали, и никоя от тях не е била възстановена. В Барселона се намира само катедралата от 1778 год. в неповредено състояние. Йосиф Диац, главен секретар на комунистическата партия в Испания, потвърди това на 5 май 1937 год. в една своя реч, като заяви: “В провинциите, които са под наша власт, не се намира нито една църква.” Даже в. “Манчестър Гардиян” от 12 юни 1937 год. съобщава: “Тук, на юг, вътрешността на църквите е разрушена, а свещениците са, или избити, или избягали.”

Подобна съдба е постигнала и училищата. В намерени нареждания се среща следното: “Родители, които не изпращат децата си в комунистическите училища, са фашисти. Страсбургският вестник “Der Elsässer” от 27 февруари 1937 год. пише, “повече от 50,000 деца се лутат понастоящем беззащитни и одърпани из разните испански области. Всякаква държавна грижа за младежта е изчезнала. Ето защо, на малките, между които има често и 4-5 годишни деца, не остава нищо друго освен скитничеството. Те се движат с разтреперани крака, зъзнещи от студ и изтощени от глад, тела”. В този смисъл пише и един женевски бюлетин от 12 февруари 1937 год.: “В Барселона е основан един вестник за революционизиране на децата. Редакцията на този вестник се ръководи от едно десет годишно момче, което има за официални сътрудници момчета най-много до 14 годишна възраст”.

Човек просто настръхва пред мисълта накъде би тръгнало човечеството, ако тази система се разпространеше по цял свят. С гняв и възмущение трябва да си припомним един плакат, който преди известно време се разпространяваше по цял свят, и който представляваше съветския диктатор Сталин, обкръжен от смеещи се и обзети от възторг деца. Тук се срещат теорията и практиката в едно най-остро противоречие. Пред човечеството се говори за нуждата от възпитание към един нов човешки тип, за разпространение на културата всред работническите маси и за участие на народа в благата на духовния живот. А действителността говори на един по-друг език; тя е едно явно опровержение на тези фрази.

Несведущият съвременен човек се пита понякога с учудване, как е въобще възможно, щото една система, измъчваща човечеството тъй жестоко, може да се държи и 24 часа на власт, без да бъде изметена от яростта и възмущението на засегнатия от тази система народ. Който мисли и говори така, потвърждава само, че той няма и понятие от вътрешната структура, от същността и методите на болшевизма. Ужасното и кърваво средство, с помощта на което той се държи на власт, се нарича терор, а именно, индивидуален и масов терор. Този терор се прилага с една такава жестокост, че всека съпротива бива унищожена още в нейния зародиш. С колкото по-нечувана дързост се отрича пред света съществуването на такъв терор, с толкова по-ужасни средства се прилага той. Болшевизмът и принадлежащият му световен печат, не изпускат никакъв случай, за да обръщат вниманието на света, че в авторитарно управляваните страни се упражнявал някакъв терор. Цялото човечество крещи от съчувствие, ако в Германия, например, на един евреин бъде ударена плесница. Какво означава, обаче, такъв един случай в сравнение с болшевишкия терор, който руши живота на цели народи? Когато ние в предишните партийни конгреси изнасяхме неоспорим материал върху този въпрос пред общественото мнение, тогава световният печат възразяваше, че това било Русия, която повече принадлежала към Азия, отколкото към Европа, където такива методи били присъщи. А в Европа такива работи не били възможни.

Но как се развиват събитията в Испания? Какво говорят най-безпристрастните обнародвани факти за прилагането на тези азиатски методи в една от най-западните части на Европа?

Човек би трябвало да има волски нерви, за да може да изтърпи тези жестокости, дори като ги гледа само на картина или ги чете. Пред нас стоят фотографии, на които са изобразени извършените жестокости над жени и деца, които фотографии не могат да се отпечатат, заради жестокостта, която личи в тях. Просто кръвта ни замръзва в жилите, когато човек трябва да премине през този ад на мъки и страдания. Това не са вече хора, щом като могат да извършат такива неща, това са по-скоро сатани, които са пуснати по света от една необяснима и мистериозна сила, за да измъчват и тормозят народите, и за да ги принудят най-сетне да се върнат към вразумяване.

Нека не ни се възразява, че това били изстъпления на неотговорни елементи, които били, тъй да се каже, неизбежни последици при една революция. Не, напротив, ние можем да изнесем едно буквално сходство между теорията и практиката. Сам Ленин е дал на 12^-я червен конгрес отговор на въпроса, в що се състои комунистическия морал, със следните думи : “Да се убива, да се разрушава, да не се оставя камък върху камък, стига с това да се улеснява революцията!” Идеологът на болшевизма, Ленин, пише в своите съчинения, например в 18^-и том, страница 365, и в  8^-и том, страница 443, следното:” “убиване на ръководни лица, на полицаи, хвърляне във въздуха на полицейски комендантства, освобождаване на арестувани, конфискуване на правителствени пари за целите на революцията, - - за такива действия трябва да бъде готов всеки един, числящ се към революционната армия всеки момент.”

Дори официалният съветски статистик, Огановски изчислява жертвите на червения терор в Русия до 1923 год., на 1 900 000 души.

Испанският болшевик Вентура плува напълно във водите на Ленин, като заявява на 7^-ия световен конгрес на Коминтерна в Москва, през 1935 год.: “Ние ще въведем най-строгия терор”.

Той и неговите сподвижници са приложили тези обещания на дело. Един белгийски директор на хотел съобщава на 14 януари 1937 год. във в. “Матен”, че във Валенсия са били избити 30 000 души, и че множество млади момичета из градските семейства са отишли при червената милиция, за да спасят своя живот и живота на семействата си. В. “Нойе цюрихер цайтунг” от 4 февруари 1937 год. пише, че червеният властелин на Пунгчерда наредил да се убият 300 души. Един червен испански вестник заявява на 13 януари 1937 год.: “Червеното съдилище осъди на смърт в неделя 61 души”. В. “Гренгуар” пише на 8 януари 1937 год.: “В Кверена били извадени и надути с автомобилна помпа, червата на един гражданин, а на други арестувани били зашити динамитни бомбички на дрехите и така били пуснати на свобода. Тези нещастници са били разкъсани на парчета. Дори в. “Таймс” съобщава с дата 27 октомври 1937 г.: “В течение на един месец в Пасадас са били убити 150 души от червените. Две семейства са били окончателно избити. В три седмици комунистите убили 154 души, една стара двойка е била вързана в леглото, полята с бензин и жива изгорена. След като един баща е платил известна сума за освобождаване на неговите четирима синове, последните са били убити пред очите му, а и той самият е бил в последствие убит.

Също тъй страхотни са съобщенията за жестокости и убийства на заложниците. Също и тук се постъпва точно по следите на Москва. Още през месец август 1919 год., в комунистическия правителствен вестник в Екатеринослав е бил публикуван един . позив, който, между другото, е съдържал и следното:  “Вече е време да се сберат от улицата труповете на заложници, понеже кучетата, които са вкусили вече човешко месо, са станали просто луди и започват да нападат хора”.

В. “Дейли Телеграф” от 19 юни 1937 год. пише, че 10 хиляди заложници по това време лежели из затворите на червена Испания. Парижкият в. “Жур” предава на 7 ноември 1936 год. следното съобщение на един очевидец от Аликанте: “Червените отряди нападнаха затворите около 1 000 души бяха убити при тази схватка”.

В. “Таймс” от 26 октомври 1936 год. съобщава, че бежанци от Малага разказали в Гибралтар, че, като репресивна мярка при обстрелването на Малага на 21 септември, сто заложника са били убити. В Билбао е бил нападнат един параход с пленници от милицията, 220 души от тях са били убити като отмъщение за бомбардирането на града от страна на националистите.

Шестте английски депутати от втората камара, които през месец декември 1936 год. бяха посетили червена Испания, пишат в своето изложение от 18 декември 1936 год. следното: “При многобройни случаи въоръжени мъже нападаха затворите, след като промушваха постовите стражари, и като стигаха до затворниците, убиваха ги, а труповете на убитите се виждаха после често по улиците. От меродавен източник също се съобщава, че между средата на август и края на ноември хиляди хора са били избити по този начин”.

В. “Матен” съобщава от Картаген, с дата 14 януари 1937 год., че от парахода “Jaime” са били изхвърлени в морето 600 заложници, с завързани на телата им камъни, като отмъщение за едно нападение от страна на националните аероплани.

Може би да ни се възрази, че това е една вътрешна испанска работа, нямаща нищо общо с оная открита опасност за света, която ние постоянно изтъкваме. Говори се, че Германия и Италия се били намесвали в испанските работи, и че, ако това не ставало, испанският въпрос щял да бъде отдавна разрешен. Съветският посланик в Лондон е инсценирал една комедия пред Комитета за ненамеса в Лондон с цял да извика общо възмущение. Алармира се света, а също и Обществото на народите, от болшевишка страна, със същата цел: да се настрои общественото мнение против Германия и Италия. Болшевизмът изпълни Европа с шумни протести, и иска да играе ролята на цивилизован съдия. Но какво става в Москва, и Испания, в действителност? Интернационалните другари, които се изпращат на червения испански  фронт, се командуват от Съветите. Техният досегашен водач беше генерал Клебер. Неговото истинско име е Лазар Фекет. Той е роден в Унгария, от еврейски произход, и е бил съучастник с ,  още четирима евреи при убийството на руската царска фамилия. Той е виновен за една голяма част от извършените от интернационалните бригади жестокости.

От 24 до 26 януари 1936 год. 90 съветски офицери преминаха червената испанска граница, в спален вагон. Много съветски офицери и подофицери са били наградени с високи ордени за военни дела, извършени в Испания.

При Перпинян са преминали в испанска територия около 12 000 доброволци, само до 20 февруари 1937 год. Редица организации на червените интернационални централи работят в различни страни за сбиране на интернационални бригади. В Марсилия са били събрани само през месец май 300 доброволци, по-голямата част, от които са северноамерикански. Те били изпратени за Испания. Всеки вторник и петък, от Марсилия се отправя за испанската граница, на Пиренеите, по един камионен транспорт. През декември миналата година, едно тайно бюро за сбиране на доброволци за Испания е било открито в централата на комунистическата партия в Чехословашко. Във връзка с засилената дейност за сбиране на доброволци за Испания, в Прага са били арестувани: един комунистически сенатор и двама други комунистически ръководители.

Човек може да се запита, какви планове в детайлност крои болшевизмът в Испания. Неговите намерения са толкова плитки, че не оставят место за каквото и да било съмнение. Те крият в себе си световно-революционен и империалистически характер. Болшевизмът иска да си създаде в Испания една позиция за революционизиране на Западна Европа. След като едно болшевизиране на централна Европа стана, вследствие на националсоциалистическата революция, невъзможно, болшевизмът се мъчи да си открие проход през Испания към западна Европа. В. “Известия” признава това открито в броя си от 23 май 1937 год., като пише: “Поражението на фашизма в Испания ще означава повдигане на целия антифашистки фронт и начало на сломяването на световния “фашизъм.” Болшевишкият империализъм иска да си създаде една опорна точка за своята армия и флота в Западна Европа и в западните води на Средиземно море. По този въпрос, още през септември 1935 год., в. “Правда” пише открито: “Съветска Русия е решила да създаде една световна сила. Средиземноморският въпрос започва да добива международен характер”.

Болшевизмът преследва целта, да предизвика систематично конфликти по отношение на испанския въпрос във всички други страни. Още Ленин е давал съвети в това направление като е писал: “Практическата задача на комунистическата политика се състои в това, да направим затрудненията всред капиталистическия свят полезни за нас. Да предизвикаме още по-дълбока вражда всред капитализма!” Последицата, която се явява от това е, както пише в. “Морнинг пост” на 1 юни 1937 год. тази: не било изключено, щото нападението върху германския броненосец “Дойчланд” да е имало за цял да предизвика противоречие между великите сили, понеже Валенсия била на всичко способна. Това показва много ясно, че тук се крие една явна опасност за цяла Европа. Неприятелят се намира между нас. Обаче, той трябва да се открие, щом се касае да бъде обезвреден. Ето защо, ние сочим с пръст по него, обръщаме вниманието на света върху опасността, застрашаваща човечеството. И не ще спрем да държим на щрек общественото мнение.

Първите резултати на болшевишко-революционните методи, които се прилагат понастоящем в Испания, са вече на лице; човек не може да не ги забележи. Болшевизмът се намира вече посред Европа и прави усилия да се загнезди от тука към цяла Европа, като си служи с всички възможни средства, само и само да разпространява заразата на червената световна революция. А това не е мъчно за Москва, като се има предвид факта, че Москва поддържа в различните страни, чрез комунистическите партии, които представляват секции на Коминтерна, един вид чуждестранни легиони. И наистина, работите се развиват така, че от началото на испанската революция насам, болшевизмът в редица европейски държави се е засилил в застрашителни размери. Както е било винаги при такива случаи, тъй и сега се очертават близки и тежки конфликти, вследствие на неспирно повтарящите се и непрекъснато засилващите се революционни борби. Това започва обикновено със стачки в разни форми (в последно време са станали модерни тъй наречените “седящи” стачки, при които работниците спират машините, но не напускат фабриките), а след това се преминава към бунт, гражданска война и към открита революция. Не бива да се подценяват първите симптоми, колкото и незначителни да изглеждат те. С това явно се прави опит да се види, до къде може да се стигне, каква евентуална съпротива може да се срещне, кои категории от неприятели трябва най-напред да бъдат унищожени при първите стълкновения, за да се сломи още в началото всека възможност за по-широк неприятелски фронт.

Човек трябва да се учудва на наивността, с която видни държавници и журналисти от западноевропейските демократически страни си затварят очите пред тази явна опасност и стереотипно, по методата на Емил Куе, повтарят, че те не можели да тъпят, щото Европа да бъде разделена на два лагера. Те би трябвало да се поучат от болшевишкия евреин Колцов - Генсбург - Фрийдлендер, който през м. юни 1937 год. пише върху испанският проблем с цинично откровение: “Фронтът на сраженията се е разширил извънредно много. Той започва от окопите при Мадрид, и като преминава цяла Европа, и целия свят, той разделя държавите, градовете и селата”.

Тук проблемът се развива в своята дълбочина, но се явява опасността, пред която се намират всички държави. Европейските народи не трябва да си позволяват да си затварят очите пред тази опасност и да водят една сляпа политика. Всяко отстъпление е осъдително, предвид голямата опасност, която се изправя пред всички ни. Ако отговорните фактори, а преди всичко самите народи, биха познали смъртната зараза, която се явява на хоризонта, то никой не би се съмнявал, че цяла Европа би могла да се повдигне като един човек, за да отърси от снагата си тази пълзяща чума и да се опомни, като сбере своите най-добри сили.

В една епоха, през която Германия преживя най-голямото си унижение, през която и пред нашите врати стоеше червеният неприятел и се силеше да завладее нашите градове и провинции, ние позовахме нашия народ за борба, като извикахме: “Германио, събуди се!” Ние успяхме да преминем през пламъците на една съпротива, придружена с присмех, подигравка, преследване и кървав терор. И това, що беше отчаян вик на една малка наклеветена група стана после зов за борба на цял един народ, който се събуди от един дълбок, наркотичен сън.

Един брюкселски вестник писа преди няколко седмици: “Интернационалният болшевизъм желае тази война, за да изгради върху развалините на цивилизацията своите революционни планове”. Парижкият в. “Ентранзижан” писа на 1 юни 1937 год., че човек трябвало да се пази да не се залови на хорото на Коминтерна, който не се бои от една война, защото той в нея би съзрял началото на световната революция. Болшевиките от Валенсия признават това по един циничен начин; техният тъй наречен министър-президент Негрин заяви в една реч на 14 юли 1937 год.: “Не остава нищо друго, освен превръщането на испанския конфликт в една нова европейска война, ако ген. Франко продължава своята съпротива”.

С това се издават намеренията. Испания става обект на внимание за целия свят. Европа няма защо да бъде разделена на два лагера; това сториха вече болшевизмът и Коминтернът. Това е и смисълът на тази червена революция, от която Испания тъй тежко пострада. Дали и как ще продължат нататък събитията, това не зависи само от нашата воля. Събитията се развиват вече по вътрешни, почти динамически, закони. Много естествено, в тази борба се намират още и стоящи настрана. Обаче, решаващо значение има обстоятелството, че тази борба е започнала и не може вече произволно да бъде прекратена. Тук се решава също и становището на Европа по отношение на интернационалното еврейство. А еврейството иска тази борба. То я подкрепя с всички средства. То има нужда от нея, за налагане на болшевишкото господство над света. Затова то заблуждава чрез печата неосведомените народи върху същността на събитията и причините им, като цели възникването на конфликти помежду им. Но затова пък се противопоставят събудените народи и се готвят за отбрана.

 Еврейството, което е признато за един от главните носители на болшевишката световна революция, съчетава в себе си един асоциален и рушителен елемент. В болшевизма то е намерило благоприятна почва, върху която може да вирее. Ето защо, всички евреи по света са срещу Франко. Тук повежда борба, още веднаж, това интернационално съзаклятие срещу окопитването на един народ. Това е още едно основание за нас, да стоим с всички симпатии на страната на нова национална Испания.

В Барселона еврейството се е загнездило чрез Владимир Бишицки, като управител на интернационалната контрабандна търговия на оръжия, както и чрез неговите другари Лурие и Фукс. Неговите агенти в Париж са евреите Фраткин, Розенфелд и Шапиров. В Хиртенберг, в Австрия, с тях заедно работи евреинът Мандл, в Амстердам - евреинът Волф, в Ротердам - евреите Коен, Грюнфелд, Кирш и Симон, в Дания - евреинът Моис Израел Диамант, в Прага - евреите Киндлер, Кан, Абтер и Хитхнер. Ние ги знаем всичките, ние знаем, какво вършат те.         

Обстоятелството, че западноевропейският либерализъм си затваря очите пред тази опасност, е признак само на неговата почти детска наивност. На него прилича нашата немска поговорка, че само най-глупавите овни си избират сами касапите. Още от незапомнени времена демокрацията си е запазила нещо като преимущество да бъде винаги изненадвана от събитията и да не забелязва нищо до момента, когато катастрофите сполетят народите като едно страшно проклятие от Бога.

Един виден английски държавник казваше, на 12 април 1937 год.: “Ние не ще пристъпим към никакво действие, което би разделило Европа на два лагера”. Обаче Москва ще пристъпи, Москва е вече пристъпила и не остава, освен да вземат всички, намиращи се на лице, мерки за отбрана.

Защото още не е късно. Силите на противника са вече мобилизирани. Щурмът от изток, който през 1932 година се разрази в един удар насочен срещу Европа, спря пред границите на Германия. Германия се издигна срещу световния неприятел, тя ще го срази окончателно, в това ние вярваме, на това се надаваме и това знаем. Фюрерът ни се яви като спасител в това отношение. Ако след 500 години се пише още история, тогава неговото име ще фигурира между най-големите имена на Европа, тъй като той спаси Европа в един час на страшно превиване пред червената вълна. Но още не е загубено всичко. Още може да се спаси положението. В Италия, в Япония, в Австрия, в Полша, в Бразилия, в Турция, в Португалия тази отбранителна борба вече започна.

Една борба за отечеството, за свободата, за честта, за семейството, за религията, за детето и майката, за училището и възпитанието, за реда и морала, културата и цивилизацията, за нашия живот и за нашия всекидневен хляб е вече започнала. В Германия тази борба е вече победоносно завършена. 

Изпълнени сме от щастливото чувство, че сме били и сме още, не само свидетели, но и съучастници в тази борба. Горди сме в съзнанието си, като знаем, че между нас се намира един голям човек на нашата история, чието знаме ние носим, и чиито заповеди следваме. Ние благодарим на Фюрера, че той ни е извикал като съучастници в тази голяма борба и с това осмисля нашия живот. Той ни научи да познаем горчивата необходимост от това историческо справяне с рушителните сили и, освен това, да изнесем тази борба правилно и победоносно. Ние, германците, не сме повече безпомощни и изоставени, а въоръжени със силата на знанието и Слава Богу, също и с германския меч, който бди за сигурността на нашите граници.

Нещо ново расте, то ще бъде една международна система на взаимно зачитане, на великодушие, на внимание, на чест, на свобода и на воля за разбирателство и за признаване жизнените права на всяка нация, на социално строителство, на стопанско възстановяване и на едно ново възраждане на изкуствата и науката.

За тези идеали искаме ние да се борим, неуклонно, до последен дъх.

Адолф Хитлер ни сочи пътя.