Холокауст – легенда или действителност?
Текста на тази брошура съответствува на доклада, който авторът изнесе на 21 септември 1991 г. в Нюрнберг на организирания от фондацията THOMAS-DEHLER цикъл от реферати на тема „Спорът на ревизионистите – нови изводи и противоречия“.
Какво представлява тaка наречения Холокауст
– „Всеизвестен исторически факт“?
– или „Лъжата на XX-ти век“, (Артур Буц)?
A. Стандартното мнение на утвърдените [казионни] историци:
„Изтреблението на 6 милиона евреи – предимно в газови камери –
е един „всеизвестен факт.“
Загадка: Защо света научи за това огромно престъпление едва след войната.
Дилемата :
Немислима е възможността, че едно престъпление от такъв размер да бъде държано от света скрито. За това премълчаване има само едно разумно обяснение.
Най-малко Чърчил, Рузвелт, Сталин или Папата в Рим трябваше да научат нещо за тези оргии на убийства. Тяхното мълчание би ги направило съучастници на нацистите, – една напълно абсурдна мисъл.
B. Резултата от изследователската работа на ревизионистите:
„За убийството на 6 милиона евреи и за съществуването на ”газови камери” няма доказателства “.
Според английският историк Ървинг (David Irving) твърдението за геноцида над евреите е измислица на „Службата за психологична война“ в Англия.
Дилемата :
Немислимо е, че една лъжа от толкова голям калибър може да се задържи повече от половин век по цял свят. Обаче, не може и всички хора през цялото време да бъдат смятани за глупци. Също, не може да се твърди, че „всички историци са продажни опортюнисти, глупци, страхливци или лъжци.“
При това, малко е за вярване, че целият политически елит на ФРГ – „народа на престъпниците-извършители“ – поема пълната отговорност за престъпленията, ако те не са се случили действително.
Задача на историческото изследване е да изясни тези противоречия. Доводите на ревизионистите не могат да изчезнат от света, след като биват премълчавани още по-малко ако дори биват забранявани. Свободата на научното изследване е едно човешко право; тя има предимство пред т.нар. политическа коректност – „political correctness“.
Декември 1994 г. Arthur Vogt
Холокауст – легенда или действителност?
Артур Фогт
I. Представяне на автора:
Аз съм швейцарец, роден през 1917 г. в Цюрих, и прекарах целия си живот в неутрална Швейцария. Годината на моето раждане беше съдбоносна за двадесетия век:
– това бе годината на „Декларацията на Балфур“1);
– това бе годината на Октомврийската революция, раждането на Съветския съюз;
– през същата година САЩ влязоха в световната война и поставиха своя печат върху разгрома на Германия. Последвалият диктат от Версай беше рождения час на националсоциалистическото движение. Хитлер бе последствието на Версай.
Моето природонаучно следване завърших като прогимназиален учител. Моето хоби са политиката и новата историята. Бях свидетел на завземането на властта от Хитлер. Втората световна война следях интензивно изучавайки всички достъпни ми сведения – също така и от източници на съюзниците. Слушах също новините от „Гласа на Америка“ и „ББС“. Показвам Ви картината на световните събития, така както аз лично ги преживях. Обаче, това, което казвам е моето лично виждане и в никакъв случай не е представително за мнението на един среден швейцарец.
Годината 1945 ми донесе часа на душевно озарение. Аз преживях всемогъществото на пропагандата, податливостта на влияние и колебливата нерешителност на масите. Пристигащите съобщения за ужасните престъпления на нацистите, ме правеха недоверчив. Не вярвах в съществуването на газови камери и още през 1945 година станах „ревизионист“. Обаче, аз бях сам с моето мнение, всички познати вярваха в Холокауста. Защо се съмнявах, ще Ви обясня по-късно.
За да поставя рамки на своя доклад, трябва да определя понятието „Holocaust“. „Нацистите умъртвиха с газ по време на Втората световна война 6 милиона евреи“. Това твърдение стои във всички учебници малко или много така формулирано. Така нареченият Холокауст така бива изучаван във всички училища по света.
Холокаустът е единственото табу в днешно време, епохата, в която свободата на мисълта бива възхвалявана като свещено благо, време, в което дори съмнение в Христос и самия Бог са разрешени.
Искам да дам един обзорен преглед на цялостната тематика на т.нар. Холокауст. Най-напред ще изброя доказателствата, представяни от страната на „екстерминалистите“2). „Екстерминалисти“ са вярващите в Холокауста, считащи това престъпление за действително. След представянето на техните доказателства ще предоставя доводите на другата страна, на онези, които оспорват или се съмняват в това престъпление. Понятието с което тази мисловна школа бива означавана е „ревизионисти“3).
Уважаеми слушатели и читатели! Бъдете критични и не вярвайте всичко, което Ви се разказва. Създадете си също и за моите твърдения свое собствено мнение. За въпроси и коригиращи указания съм благодарен. Не ми е до това „да имам право“, а да изясня истината.
Доказателствата на обвинителите са три групи:
1. Документи
2. Показания на свидетелите (както на „жертвите“ така и на „извършителите“).
3. Присъди произнесени на процеси срещу военнопрестъпниците.
– По мнението на обвинителите враждебността на нацистите към евреите може лесно да бъде доказана с цитати, речи и статии на нацистките водачи.
– Депортациите на евреи от Западна и Средна Европа в полските концентрационни лагери са доказан факт.
– На конференцията при Ванзее (Wannsee-Konferenz) на 20 февруари 1942 г. бива решено т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос“ – стартовия изстрел за изтреблението на еврейството.
– Доставките на отровния газов концентрат „Zyklon-B“ от химическите заводи във Висбаден на концентрационните лагери е доказано с документите за това.
– Престъпленията на нацистите са доказани с безброй фотографии и филмов документален материал.
са една важна опора на обвиненията. Не само преживялите „жертви“ са дали показания като очевидци; има също и „извършители“, които на разпит или пред съда признаха престъпления: Герщайн (Gerstein), Хьос, (Höss), Айхман, (Eichmann) са най-известните. Описанията на „очевидците“ пълнят цели библиотеки, доставяйки материал за литературата и изкуството на следвоенния период. Холокаустът е основната тема на безброй романи и игрални филми.
Присъди на процеси срещу военнопрестъпници
Една важна опора на обвиняващата страна са съдебните процеси срещу военнопрестъпниците, особено процеса на Интернационалния Военен Трибунал в Нюрнберг (IMT). Този военен съд на страните победители, обвини националсоциалистическото ръководство на Третия Райх, че те са извършили масови убийства на цивилни лица, предимно на евреи. От тогава насам, „умъртвяването на 6 милиона евреи с газ“ се разглежда като установен факт и това обвинение за виновност служи като основание на всички по-късни процеси. „Умъртвяването на 6 милиона евреи с газ“ е една аксиома, (една теорема, която не трябва повече да бъде обосновавана, защото тя сама за себе си е достатъчно обоснована и общоизвестна – издателят) това е моралното оправдание за следвоенния порядък, и придава особено на порядъка на следвоенните мащаби в Германия. Съдилищата на ГФР, опирайки се на присъдата от Нюрнберг, в цяла една поредица от процеси срещу военнопрестъпници произнесоха присъди, в които основното обвинение в престъпление – „масово убийство“ – се разглежда винаги като всеизвестен факт, който не се нуждае от повече доказателства. В Нюрнберг, страните победители установиха „вината на германците“ за всички времена. Съдилищата на ГФР следват тази обвинителна присъда. Изказването на съмнения върху тези масови престъпления бива преследвано от Наказателния закон.
III. Възможни ли са въобще съмнения при толкова много доказателства?
Едно е ясно: „Холокаустът“ – независимо какво се крие зад това понятие, е централното събитие на Двадесети век. Той не бива да бъде оспорван. Във Франция партийният водач Льо Пен (Le Pen) с една случайна забележка, че Холокауста бил само „една подробност – детайл“ от историята, предизвика в пресата истински щурм от възмущение. Това „възмущение“ има едно сериозно основание, защото все пак Германската Федералната република за тази „подробност“ изплати вече над 100 милиарда DM обезщетения. Според еврейското схващане и в общественото съзнание на публиката „Холокаустът“ е ключово събитие на XX-то столетие. Бъдещите поколения, четем, не бива да изтласкат от съзнанието си тези събития, не бива страхливо да се измъкнат от тази история. Ние биваме призовавани да осмислим и разработим „историческите факти“ и да осветим техните причини, за да не може нещо подобно някога отново да се случи. Това е наш дълг към невинните жертви.
В Германия се състоя т.нар. „Спор на историците“, за начина на извършване и размера на германските военни престъпления. Обаче, този литературен спор между учени-специалисти (от Нолте (Nolte) до Хабермас (Habermas), не беше истински „ревизионизъм“. Те спореха върху въпроса, дали извършените от нацистите престъпления – не оспорвани като такива – могат да бъдат сравнявани с други събития от световната история, или дали „геноцидът над евреите“ не бил едно единствено по рода си – сингуларно, несравнимо събитие. Спореше се по въпроса, дали Хитлер, може да бъде сравняван със Сталин, или с по-късни диктатори като Пол Пот или Иди Амин. Аз наричам този спор „псевдоревизионизъм“, защото той не засяга ядрото, главния въпрос, а именно – дали геноцидът над евреите действително се е състоял.
Целта на ревизионистите е, в този решаващ проблем да се установи истината. Оспорвайки признатите днес исторически схващания, те се стремят да ги съгласуват с историческите факти. При това те подхождат емпирично, излизайки от фактите, извеждат от тях „теорията“. На вярващите в Холокауста те правят упрека, че поставяйки си предварително като основа „догмата“ за „общоизвестния геноцид”, те подчиняват на тази теорема всички „доказателства“ – документи и свидетелските показания, манипулирайки и фалшифицирайки ги, докато паснат към предварително установеното твърдение. Противно на „емпиричния“, произлизащ фактите метод, това се нарича „дедуктивен“, изведен от теоремата метод за изследване: Фактите биват фалшифицирани, за да се покрият с първоначалното твърдение.
Но, казаното до тук е достатъчно за въведение към научно-теоретичните основи на истинския „спор на историците“, тоест на спора между вярващите в Холокауста и оспорващите Холокауста. Кой обаче оспорва „Холокауста“?
Това са – доколкото са засегнат хора с име и обществено положение – преди всичко негерманци. Особено французите се отличиха в това отношение: Пол Расиние (Paul Rassnier), Робер Форисон (Robert Fourisson), Анри Рок (Hеnri Roques). Дори, споменатият най-напред – Пол Расиние, може да се нарече „баща на ревизионизма“. Като антифашист, като борец от френската съпротива и социалист той бива арестуван от нацистите в Елзас и изпратен в концлагера Бухенвалд. Расиние преживява войната като инвалид с неизлечими телесни увреди. Единствено любовта му към истината го подтиква, да изследва събитията от времето преживяно от самия него. Той настояваше за справедливост, също и за победения противник, затова държеше да научи истината за военните престъпления в които германците биват обвинявани. Напразно Расиние пътува за да намери поне един очевидец на „газовите камери“. Той написа множество книги, в които поставя тези „газовите камери“ и „геноцида над евреите“ под съмнение – първите трудове на по-късно разширяващата се поредица от ревизионистична литература. Расиние почина през 1967 година.
Негов последовател стана Робер Форисон – професор по литература и текстуална критика от Лионския университет, който също дълго време вярва в Холокауста. Подбуден от Расиние той започва да се съмнява и подлага в продължение на десет години архивни документи за да оповести през 1997 година сензационното съобщение: „Газови камери не са съществували!“ Заради това той беше обвинен и осъден, обаче спечели делото обжалвайки присъдата. Съдът му призна, че въз основа на своята сериозна изследователска работа той имал основание за своето твърдение. Интересно е да се спомене, че в ГФР мнозина бяха осъдени, единствено защото са цитирали присъдата на френския съд.
От германските ревизионисти ще спомена по име: Д-р Вилхелм Щеглих (Dr. Wilhelm Stäglich), Ернст Цюндел (Ernst Zündel) и Удо Валенди (Udo Walendy). Бившия съдия Вилхелм Щеглих, написа книгата „Мита за Освиенцим, Der Auschwitz Mythos“ (една критика на т.нар. Освиенцим-процес), заради която му беше отнета докторската титла. Ернст Цюндел, – канадецът от германски произход, стана известен със своя процес в Торонто, на който като свидетел се яви американския екзекуционен специалист Фред Лойхтер. Удо Валенди издава поредицата „Исторически факти, Historische Tatsachen“.
Ревизионистите, като изследователи на историята са открити що се касае за неоспоримите факти. Те признават като факт преследването на евреите в Третия Райх. Те признават, че съществуванието на евреите бива затруднено, че те биват депортирани в концентрационни лагери, и там са били подложени отчасти на тежки страдания. Книгата „Die Moorsoldaten“ както и описанията на Пол Расиние свидетелствуват за това. После, ревизионистите признават, че т.нар. антисемитизъм намира място още в партийната програма NSDAP. Програмата на Национал-Социалистическата Германска Работническа Партия бива оповестена на 25 Февруари 1920 г. в Хофбройхауз в Мюнхен и предадена на обществеността. Уставът означава програмата като непроменяема, и действително тя по-късно остава непроменена.
Следва един цитат:
Член 4.
Поданик на държавата може да бъде само този‚ който е народен другар. Народен другар може да бъде само този‚ който има германска кръв‚ без разлика на вероизповеданието си. Никой евреин не може да бъде народен другар.
Член 5.
Който не е поданик на държавата‚ може да живее в Германия само като гост и стои под нормите на законодателството за чужденците.
Изолирането на евреите от германската народна общност е един признаван от ревизионистите факт. Нито цел, нито намерение на ревизионистите е да оправдават националсоциалистическото правителство от всяко обвинение за военно престъпление Неоспорвано е, че под властта на нацистите са извършени военни престъпления, така както въобще няма участвувала във войната нация, която да не е нарушила международното и военно право.
Ще обобщя: Ревизионистите не оспорват присъщото на Третия Райх враждебно отношение към евреите, изолирането им, както и тяхното депортиране в концлагери, още по-малко – наличието на военни престъпления. Ревизионистите обаче решително оспорват:
– Съществуването на „газови камери“ за убийство на хора,
– броя на уж убитите 6 милиона евреи, както и
– съществуването на план за систематично физическо изтребление на евреите.
V. „Заговора на мълчанието“
В самото начало споменах, че още през 1945 година не вярвах в т.нар. „Holocaust“. (Впрочем, думата „холокауст“ тогава още не съществуваше). Разрешете ми на това място едно допълнение: – Текста на тази глава „Заговора на мълчанието“ написах още през 1979 година. Възпроизвеждам го непроменен и той заслужава Вашето особено внимание, защото тези аспекти са нови. Те обясняват особено това, защо още през 1945 г. не можех да вярвам в Холокауста.
Следва оригиналният текст от май 1979 г.:
„И за нас съществува също едно „непреодоляно минало“. На времето, прекалено дълго, от нас бе премълчавана ужасната истина. Как е било възможно, между 1942/44 година шест милиона души да бъдат убити, без света да узнае за това?
На добре организираните разузнавателни служби на съюзниците това е трябвало да бъде известно. На фотографии от американското въздушно разузнаване през 1944 г. се виждат крематориумите и отделни лагеристи по улиците на Освиенцим. Един фабричен град с 140’000 работници (Auschwitz) никога не можеше така херметично да бъде затворен за външния свят, щото на ЦРУ (CIA) да не се отдаде, да си достави непосредствени сведения.
Защо съюзниците премълчаваха масовото унищожаване на евреите с газ, отказвайки се при това от едно действено пропагандистично оръжие за водене на войната? Кой саботираше излъчването на „Холокауста“ – масовото умъртвяване с газ на евреите в Освиенцим по „BBC“ (British Broadcasting Corporation) или по „Гласа на Америка“? Под знака на тоталната война тази „психологична атомна бомба“трябваше дори още преди Сталинград да бъде използувана. Оповестяването на едно такова ужасно престъпление щеше да предизвика в Третия райх един истински морален шок. Твърде е възможно, че капитулацията щеше много по-рано да се състои и така можеше да се спести бомбардирането на Дрезден. Мъчно е да се намерят основанията за това странно мълчание. Изправени сме пред една загадка на историята, която може би никога не ще бъде разрешена. На полското правителство в изгнание още през 1943 г. още не беше известно съществуването на големия лагер за унищожение, въпреки че аташето по печата – д-р Бронарски (Dr. Bronarski), от полското посолство в Берн, твърдеше че: „Полското задгранично правителство разполага с добре функционираща свързочна мрежа с полската подмолна съпротива и то е добре осведомено върху положението в страната“.
Швейцарският Червен кръст инспектира Освиенцим през септември 1944 г. и „въпреки грижлива проверка на слуховете за газови камери, те не можаха да бъдат потвърдени“. Кой упражни натиск и застави да мълчи тази задължена за опазване на човешките права организация? Дори Рузвелт, Чърчил и Сталин също ли нищо не са знаели? Не са ли били тези престъпления достатъчно тежки, щото те да бъдат направени достояние на света? Защо мълчеше Папата? През войната Ватикана беше неутрален и имаше постоянно дипломатическо представителство в Берлин. Освиенцим се намира в Полша, една строго католическа страна. Католическата църква разполага с много твърде действени дискретни връзки; престъпление от такъв размер бе невъзможно да се изплъзне от погледа и.
През юли 1944 г. Червената армия освобождава Майданек, Белцек и Треблинка, през януари 1945 г. Освиенцим. Защо Съветите премълчаха тези нацистки ужаси?
Те иначе не бяха твърде сдържани що се касае до клеветенето на „нацисткия звяр“. Дори след 8 май 1945 г., след пълната капитулация на Третия Райх, света още нищо не научи от масовото унищожение и умъртвяванията с газ. Този днес невероятно звучащ факт може лесно да бъде проверен ако се разгърне годишнината 1945 на който и да е швейцарски вестник. Твърдят ли редакторите все още че нищо не са знаели? Трябваше да минат седмици и месеци, докато най-после масовите убийства станаха известни в пълен размер. Защо пресата така дълго де колебаеше? Защо в началото това ужасно събитие беше пренебрегвано? Това обаче не е обичайно при иначе така жадната за сензации журналистика.
Фактът, че днес мнозина твърдят, че „винаги са знаели за умъртвяванията с газ“ се оказва като измама на паметта. Известно и неоспорвано беше съществуването на концентрационни лагери и владеещото там недостойно за хората състояние (Langhoff, „Die Moorsoldaten“, 1936 г.). В кой момент те за първи път научават за масовите убийства с газ, днес – десетилетия по-късно – е мъчно да се установи. Днес, поставяйки концлагерите наравно с лагери за унищожение с газ, мнозина са напълно убедени, че „винаги са знаели за това“.
Невероятно е, че е било възможно, милиони евреи да бъдат убити, без поне разузнавателните служби на съюзниците да не узнаят за това. Какъв интерес са имали тези кръгове, да премълчават пред световната общественост убийствата-оргии на нацистите?
Крайно време е, също при „преодоляването на миналото“ тук безпощадно да се действува и отговорните за това прикриване да бъдат изобличени. Този, който тук мълчи, става съучастник на престъпниците. Това са Рузвелт, Сталин, Чърчил и Папата.“
Тук завършват моите записки от 1979 г. През 1988 г. запитах двама известни швейцарски историци, професорите Ю.Р. фон Салис (J.R. von Salis) и Едгар Бонжур (Edgar Bonjour), кога за първи път са научили за газови камери и масови убийства.
През войната, професор фон Салис, по поръчение на правителство (Федералния съвет) разясняваше на швейцарския народ всеки 14 дни в едно предаване по радиото, световното положение. Значи, той следеше пулса на световните събития, разполагайки с най-добрите сведения. Обясних му, че по време на войната нищо не съм чул за масовите убийства, докато днес всички мои приятели твърдят „че винаги са знаели за това“. Професор фон Салис ми отговори: „Господин Фогт, Вие може да се утешите, аз също не знаех нищо! Аз също узнах едва след войната!“
По-късно отправих същия въпрос на професор Бонжур. От Федералния съвет той беше получил задачата, да напише историята на Швейцария през Втората световна война. Значи, трябва да е имал достъп до всички документи. Но, професор Бонжур ми потвърди, че също едва след войната е научил за масовите убийства. Своето незнание за „газовите камери“ по време на войната Ю.Р. фон Салис и Едгар Бонжур ми потвърдиха писмено.
Защо до сега никой историк не се занима с въпроса, кога и как света научи за нацистките ужаси? Изправени сме пред невероятно звучащия факт, че медиите са изнесли тези съобщения едва след войната – през лятото и есента на 1945 г., и тогава също само откъслечно.
Защо това колебание? Би трябвало да се очаква, че най-късно при навлизането на Червената армия в Освиенцим (края на януари 1945 г.) нацистките ужаси щяха станат известни на света. Защо медиите не съобщиха непосредствено след капитулацията на Третия Райх за тези ужаси? Защо в своя шесттомен труд върху Втората световна война Чърчил не споменава никъде за „газови камери“ и „масовото убийство на евреи“? Не е ли считал престъплението „Холокауст“ за достатъчно тежко, за да му посвети поне една отделна глава?
За ревизионистите съществува едно просто обяснение. Нещо, което не се е случило, за него не може да се знае и затова не може и да се съобщи.
В началото се запознахме с доводите на екстерминалистите, представителите на геноцидната теория. Как отговарят на това обвинение ревизионистите, онези историци, които я проверяват?
1. Може ли от „Mein Kampf“ на Хитлер и от други нацистки водачи, както и от техните речи да се прозре намерението да изтребят евреите? Тези текстове бяха известни през тридесетте години на всекиму, на никой не би дошло и на ум преди 1945 година, да извлече от това такъв един такъв извод. „Преследване на евреите“ – да, но за „избиване на евреите“ никой не бе и помислил. Освен това: Не съществува „заповед на Фюрера“ (Führerbefehl). Английският историк Дейвид Ървинг, още преди години обяви награда от 1’000 английски пфунда за онзи, който му представи една „заповед на Фюрера“. По-късно той беше дори готов, да плати наградата дори ако някой му докаже, че Хитлер е знаел нещо за масовото изтребление на евреите. До ден днешен никой не се обади. Възможно ли е, че такова нещо може да се случи, без Фюрера да научи за това?
2. Прехвърлянето и отправянето на евреите на изток, е неоспорван факт. По време на войната, на евреите се гледаше като на опасност за държавната сигурност, затова бе и стремежа те да бъдат интернирани в полски лагери. Въдворяването в лагер все още не значи убиване.
3. „Окончателното решение“ на еврейския въпрос на конференцията при Ванзее.
Тази конференция трае само два часа. От 15-те участници повече от половината преживяха войната. Дали е бил съставен протокол, не е ясно. Представян бива преписа от един „протокол“, но той гъмжи от толкова много формални грешки, че трябва да се усъмним в неговата истинност. Всеки случай през Третия Райх протоколи от този тип не са били обичайни. Оригиналът – ако въобще такъв е бил направен – липсва. Представяният препис е подправен, също липсват и подписи. Освен това, понятието „окончателно решение“ е многозначно. Съответствуващо и разбираемо за онова време би било тълкуване в смисъл на „преселване“. Евреи постоянно биват депортирани на изток и преселвани в гетà. Поставя се на дискусия въпроса за основаването на една еврейска държава: споменава се Палестина, Уганда или Магадаскар. Ако обаче „окончателното решение“ действително е трябвало да бъде разбирано като „умъртвяване с газ“, то участниците в конференцията при Ванзее, в качеството си на „Schreibtischtäter“ най-големите военнопрестъпници на Третия Райх. Те значи са дали стартов изстрел за убийството на 6 милиона евреи. Защо тогава се пропусна, инициаторите за най-голямото масово убийство в историята да бъдат подведени под отговорност? От частна страна беше възбудена жалба, прокуратурата обаче пропусна, да предприеме съдебни мерки срещу участниците в конференцията при Ванзее. Поименно известните лица бяха оставени необезпокоявани, докато дребните служители в концентрационни лагери бяха затворени до живот. Защо?
4. Много са указанията за това, че на тази конференция е било решено, да се спре депортирането на евреите на изток, за да бъдат концентрирани всички сили за войната. „Окончателното решение“ на еврейския въпрос е трябвало да бъде отложено до края на войната. Значи, конференцията при Ванзее вероятно решава тъкмо обратното, което се опитват да и припишат: Не начало на изтреблението, а именно – Stop! на депортациите!
5. Zyklon-B бива използуван във всички концентрационни лагери за унищожаване на насекоми-паразити и дезинфекция на дрехи. Той е силен инсектицид, прилаган и до днес. Фактът, че Zyklon-B бива доставян на концлагерите, не доказва нищо. Важно е за какво е бил използуван.
6. Съществуват многобройни снимки и филми. Обаче, за да бъде такъв материал допуснат като доказателствено средство, най-напред трябва да се изясни, кога и къде са направени снимките, кой ги е направил, кой се намира на снимките. Куп трупове, сам за себе си още не е доказателство, това могат да бъдат също трупове на германци. В края на войната трупове имаше в голямо количество. В най-лошият случай Сталин би бил в състояние, по всяко време да произведе всяко необходимо количество трупове. Въобще е твърде малко вероятно, че нацистите са правили фотодокументи от собствени престъпления, за да ги съхранят като доказателствен материал за съдилищата на победителите. Въпреки това, снимки действуват силно на фантазията. Неотдавна намерих случай да заговоря един швейцарски историк върху Холокауста. Той се противеше дори да прочете „експертизата на Лойхтер“, – химическата анализа от мнимите газови камери в Освиенцим, със забележката: „Холокауста бил доказан, той видял на филми (!), как евреите под строй марширували в газовите камери.“ Следователно, това е интелектуалното ниво на един днес преподаващ съвременна история историк.
Към това трябва да се прибави: Всички Холокауст-филми са игрални филми, заснети в Hoolywood, години след края на войната. Необходима е голяма наивност за да се повярва, че при това се касае за документални филми, заснети от самите нацисти. – Тъкмо споменатият историк ми изпрати една снимка от германското списание „Der Spiegel“ на която се виждаше навлизането на американската армия в концентрационния лагер Nordhausen. По земята лежаха трупове, подредени подобно на шахматна дъска (Der Spiegel: Nr. 17/1990: „Един гроб във въздуха...“ от телевизионното предаване „Смъртта е германски майстор“). Изпратих му снимката обратно със следните въпроси, които трябва да се поставят при разглеждане на ужасни сцени:
– Кои са убитите?
– Откъде са труповете?
– Как и кога тези хора са загинали?
– Кой е донесъл тук труповете и ги е подбрал?
– Защо труповете са така изложени на показ?
Воденето на психологична война не завърши с края на военните действия и след безусловната капитулация на германския Вермахт Едва сега, след май 1945 г. тя можеше истински и безпрепятствено да се разгърне, да се развихри без каквито и задръжки, празнувайки своите оргии. Фотографски материал под форма на трупове тогава имаше в неограничено количество. Затова такива „документи“ не са убедителни доказателства. Задача на историческата наука е да установи тук във всеки отделен случай истината. Затова, предвид на многото предварително изфабрикувани заглавия на фотодокументите трябва всеки сериозен историк да стане „ревизионист“, критичен изследовател на историческата истина.
Критичното изследване не се ограничава само с така наречените „фотографски документи“, също, то се насочва и върху съдебните и извънсъдебни свидетелски показания. На фантастичните съобщения на преживялите „очевидци“ досега винаги беше напълно вярвано. Никой не се осмели, да постави критични въпроси. Никога, нито един готов да направи показания свидетел не беше обвинен в съмнение за лъжесвидетелство. След толкова дълго време, свидетелите могат сами да вярват и да се заблуждават. Също, водени от омраза към своите мъчители, или срещу заплащане на подкуп, те могат съзнателно да лъжат. Всеки случай, правдоподобността на свидетелските показания е твърде проблематична, защото в съдебния процес те са заинтересувана страна. При по-точна проверка се вижда, че описанията на преживялите концлагеристи най-често са от втора ръка и почиват върху слухове. Освен това тези показания са противоречиви и абсурдни що се отнася до отделни подробности.
Еврейският писател и дори носител на Нобелова награда за мир, Елие Визел (Elie Wiesel) трябва тук да послужи за пример. По неговите собствени думи той бил откривател на думата „Холокауст“. Накратко неговата биография: Визел е роден в източна Прусия през 1928 г. По време на войната, заедно с баща си той бива интерниран в Освиенцим. През 1945 г. при наближаването на руснаците Визел се намира в лазарета (!) на Освиенцим за лечение на инфекция на крака. Лекуващият лекар му предписва 14 дена почивка. Тъй като поради болестта на крака му, той не е способен за марширува и трябва да дочака пристигането на освободителите в лазарета на Биркенау. Обаче, баща и син решават да се присъединят към оттеглящите се нацисти и да изчакат края на войната в концлагера Бухенвалд.
След това, Ели Визел мълча в продължение на 10 години. Едва през 1956 г. се появи неговата автобиография на идиш, а през 1958 г. на френски език. Защо толкова дълго Визел мълча? Защо затворникът от Освиенцим не спомена нищо за „газовите камери“? Но как описва Визел масовото убийство като „очевидец“? Цитирам от неговата книга „La Nuit“ (1958 г.):
„Недалеч от нас буйно пламтяха пламъци от една яма, като огромна огнена колона. Видях, как от един камион малки деца, бебета, биваха хвърляни в пламъците. Тъй вярно, това видях със собствените си очи, как тези деца бяха погълнати от огъня! Малко по-нататък се намираше една яма със стълб от пламъци. Там трябваше да видя, как жертвите агонизираха с часове наред при ужасни мъки. Моята колона – водена от един есесовец – дойде до 3, на 2 крачки до тази яма. Тогава ни заповядаха „на дясно-кръгом“! Отдъхнахме, марширувахме обратно към бараката.“
Визел разглежда факта на своето преживяване като един вид чудо. Той пише:
„В Бухенвалд всеки ден биват убити 10’000 души, аз винаги бях между последните сто и идвах наблизо до вратата, но винаги колоната спираше до там. Защо?“
Визел описва, как германците в Баби-Яр заравяли в масови гробове руснаци и евреи:
„По-късно научих от един очевидец, че земята още месеци подред все още се тресеше и че от време на време избликваха гейзери от кръв!“ (от: Paroles d’Etranger, стр. 86.
През 1968 г. Визел публикува в « Legends of Our Time“ един призив:
„Всеки евреин трябва дълбоко в своето същество да запази някъде една зона на омразата – здрава, естествена омраза – към всичко, което е германско и се намира в германците. Да се мисли иначе, би било предателство към нашите мъртви!“ (от: Срещи с омразата, Begegnungen mit dem Haß).
През 1986 г. този германофоб получи Нобелова награда за мир по предложение на германския Бундестаг [народното събрание].
Затова ще завърша тази глава така: Германците, действително коренно се преобразиха: От националсоциалисти в национал-мазохисти!
Примерът с Ели Визел показва, че показания на свидетели за германските военни престъпления се нуждаят от точна проверка.
Отначало, след края на войната почти не се вярваше на пристигащите слухове за ужаси в концентрационните лагери, но описанията се засилваха все повече и повече. Яснота донесе едва обвинителната присъда на Интернационалния Военен Трибунал (IMT) през 1946 г. в Нюрнберг. „Трибуналът на победителите“ определи размера на нацистките престъпления по следния начин:
„Нацистите унищожиха планомерно – предимно в газови камери – шест милиона евреи“.
На IMT бива приписвана „непогрешимост“. Неговата „енциклика“ стана моралната основа на следвоенния порядък. Обвинителната присъда бива призната за „всеизвестен факт“. За историографията тя е един вид аксиома, една неподлежаща на съмнение теорема. Освен това, тя е легитимацията, оправданието за всички следващи процеси срещу военнопрестъпници. Нацистите – и с това косвено германския народ – биват заклеймени чрез тегнещо върху тях „най-голямо престъпление в човешката история“. Като изкупление за „наследствената вина“, света очаква от германците морално и материално обезщетение.
Докато официалната историография, както и германското политическо ръководство възприемат „указа“ (заповедта) на IMT, ревизионистите пренебрегвайки това табу се осмеляват да проверят критично тази обвинителна присъда. При това се отдаде да се докаже недостоверността на главния свидетел, а именно „признанието“ на Рудолф Хьос.
Арестувания от англичаните на 11 март 1946 г. бивш комендант на Освиенцим, Рудолф Хьос (Rudolf Höß), признава:
„По заповед на Химлер като комендант на Освиенцим, от юли 1941г. до края на 1943 г., аз лично разпоредих умъртвяването с газ на 2½ милиона евреи!“
През 1983 г. Руперт Батлер (Rupert Butler) разкри в своята книга „Legions of Death“ (Mamlyns Paperbacks, 1983) обстоятелствата, при които се стига до това признание. Евреинът фелдфебел Бернар Кларк (Bernard Clarke) описва изпълнен с гордост, как по всички правила и след тридневни инквизиции и бой той изтръгва от арестувания „признанието“.
Обаче, едно признание изтръгнато чрез инквизиции е невалидно!
Един друг важен извор на газкамерната легенда е Курт Герщайн (Kurt Gerstein). През 1941 г. той се записва като доброволец и бива разпределен за дезинфекционен специалист към техническата служба на войските-SS, където става отговорен за снабдяването на концлагерите с Zyklon-B. Наскоро преди края на войната, на 22 април 1945 г., той се предава на французите при Rottweil. Във френски плен Герщайн описва положението в лагерите Белцек, Собибор и Треблинка, които снабдявал със „синя киселина“. На 25 юли 1945 г. го намират обесен в килията му, във военния затвор „Cherche Midi“ в Париж. От неговото „признание“ съществуват шест (!) различни – германски и френски – варианта, които си противоречат с напълно абсурдни твърдения. Хенри Рок (Henri Roques) ги резюмира през 1985 г. в своята дисертация:
– Герщайн твърди, че в Белцек 15’000, в Собибор 20’000 и в Треблинка 25’000 души на ден (!) били унищожавани. За Освиенцим, който не е посещавал, той не казва нищо.
– Ако споменатия по-горе брой на умрелите бъде сумиран, излиза, че само в тези 3 лагера са били убити повече от 20 милиона души.
– Съгласно неговите показания, газовите камери били с размери 5 x 5 m, това ще рече с площ от 25 квадратни метра. На тази площ от 25 qm били натъпквани по 700 – 800 души, което значи по 30 души на 1 qm.
– Герщайн съобщава също за планини от обувки от убити затворници, които били високи до 35 метра – високи като една дванадесететажна къща.
Въпреки противоречивостта и абсурдността на изказванията на Хьос и Герщайн те биват цитирани от историците и в учебниците като достоверни източници.
Също и швейцарският професор Валтер Хофер (Walther Hofer) се позовава на тези „свидетели“.
Общо се приема, че газовите камери за унищожение на хора били един „всеизвестен факт“, (offenkundige Tatsache), за който има много доказателства от очевидци. Тези фабрики на смъртта, се казва, свидетелствуват за нечовечността на нацисткия режим. Газовите камери станаха твърда съставна част от нашата представа за света. Хора на изкуството и писатели използуват мотива на газовите камери в своите произведения, в безброй романи и филми; също, газовите камери не бива да липсват в никое изследване от Новата история.
Като сигурно познание „Холокауста“ е твърдо закотвен в нашия светоглед. Затова днес изглежда като чисто губене на време поставянето под въпрос на „газовите камери“. Обаче, съществуват ли действително доказателства за съществуването на тези съоръжения?
За представянето на едно единствено доказателство дори бяха обявени награди:
1. Още през 1947 г. напразно предлагах 200 швейцарски франка за едно съобщение от вестник за газовите камери преди май 1945 г.
2. През 1979 г. Института за Исторически изследвания (Institut of Historical Review), в Калифорния предложи 50’000 $ за едно доказателство за съществуването на газови камери.
3. През 1986 г. английският историк Дейвид Ървинг предложи 1’000 £ за онзи, който може да му докаже, че Фюрера е знаел нещо за масовото убийство на евреите.
4. През 1981 г. предложих на швейцарския професор Валтер Хофер 10’000 швейцарски франка за едно доказателство за съществуването на газови камери. Той не ми отговори на писмото.
Във връзка с това представлява интерес експертизата на професор д-р Герхард Ягшитц (Gerhard Jagschutz), ръководител на института за Нова история във Виенския университет. Виенският прокурор Щокхамер (Stockhammer) възлага на 28 януари 1987 г. на господин професор Ягшитц като вещо лице да състави експертиза върху
a) възможността за унищожаване на хора с отровен газ;
б) съществуването на газови камери в Освиенцим.
Експертизата трябваше да послужи за изясняването на обстоятелствата в процеса срещу Герд Хонсик (Gerd Honsik). На 10 януари 1991 г. Професор Ягшитц представя на съда един предварителен отчет с молба за
a) продължаване на срока за съставяне на експертизата
б) за един паричен аванс.
В своя предварителен отчет Ягшитц пише, че се установило, че “поради множество опровержения от страна на ревизионистичната литература значителни части от досегашната литература са поставени под въпрос.“ Съществува „малко използваема научна литература“, но много „разкази от преживяното“ и „обобщения с ненаучен характер, отличаващи се с противоречия, преписване един от друг, пропуски и непълно използуване на източниците“. Същественото звучи така:
Чрез представянето на експертизи на вещи лица пред съда и последвалите от това оправдателни присъда са се засилили субстанциалните съмнения по отношение на основни въпроси, така че указанието за съдебния ноторицитет4)и „очевидността на факта“, че евреите са били унищожавани в газ в концлагера Освиенцим, повече не е достатъчно, щото съдебни присъди, съответствуващи на демократичното правосъзнание да се позовават на него.“
Изглежда, че проф. Ягшитц, след като четири години се е занимавал с опровергаването на ревизионистичните доводи е станал неуверен. Изглежда, че са се появили съмнения, дали исканото опровержение въобще би било възможно и дали той би бил в състояние, да изпълни поръчението в смисъла на поръчителя.
Що се отнася до възможността за изясняване на обстоятелствата ревизионистите са уверени, защото всеки историк, който сериозно и непредубедено се занимае с материята, става принудително ревизионист.
X. Легендата бива опровергана
След 1946 г., като следствие на процесите в Нюрнберг, в общественото мнение общо всички концлагери станаха „лагери за унищожение с газови камери“. Приведените следващи четири доказателства поставят обаче под въпрос тези газкамерна история:
1. Окръжно на Съюзническта военна полиция, Виена, от 1 октомври 1948 г.
В заведеното под знака на Военнополицейската служба, окръжно Nr. 31/48, датирано във Виена на 1 октомври 1948 г. се казва следното:
„Съюзническата следствена комисия установиха до сега, че в следните концлагери хора не са били убити с отровен газ: Берген-Белзен, Бухенвалд, Дахау, Флссенбург,Грос-Росен, Матхаузен и допълнителни лагери, Натцвайлер, Неунгамен, Ниедерхабен (Вевелсбург), Равенсбрюк, Захсенхаузен, Струтхоф, Терезиенщат. В тези случаи бе доказано, че признания са били изнудени чрез мъчения и свидетелски показания бяха лъжливи“. „За автентичността“ при съставянето на този документ подписва лейтенант Лашо (Lachout), затова и този документ днес е известен под името „документа Лашо“, (Lachout-Dokument).
2. Д-р Мартин Бошар (Dr. Martin Broszart),
в писмо на читател до Die Zeit, № 34 от 19 август 1960 г.
Тогавашният ръководител на Института за Нова история в Мюнхен установи в своето писмо на читател до Die Zeit, № 34 от 19 август 1960 г., че на територията на Третия Райх не е имало газови камери. Умъртвяването на евреи се е състояло в Полша. С това Брошар потвърждава, що касае територията на Райха [границите на Райха до 1939 година], констатацията на военната полиция във Виена от 1948 година.
3. Експертизата на Лойхтер от 5 април 1988 г.
Американският експерт за екзекуционни съоръжения използуващи отровен газ, Фред Лойхтер (Fred Leuchter), даде показания пред съда в Торонто (Канада) на процеса срещу канадеца от германски произход Ернст Цюндел (Ernst Zündel), който бе разпространявал една брошура с твърдението, че газовите камери не са съществували. Инженер Лойхтер посети лагерите Освиенцим, Биркенау и Майданек в Полша и взема проби от стените на означаваните като газовите камери „крематориуми“. Той изпраща тези проби в лаборатория за анализ на остатъчния цианид („синя киселина“, търговско наименование Zyklon-B) и идва до извода, че на споменатите места не е извършвано умъртвяване на хора в газови камери. Защото, докато мазилката на известната дезинфекционна камера за дрехи съдържа над 1’000 mg/kg цианид, концентрацията на цианид в така наречените „газови камери“ се движи около границата на измеримостта: 0-7 mg/kg. С това се приведе доказателството, че в тези камери не са могли да бъдат извършвани умъртвявания с газ. Лойхтер резюмира своите резултати така:
„След проверката на целят материал от инспекцията на всички места (газови камери) в Освинецим, Биркенау и Майданек, авторът на това съобщение намира преобладаващи уликите, че там не е имало газови камери. Затова и мнението на вещото лице е, че изследваните места (газови камери) нито на времето, нито днес могат да бъдат използувани като екзекуционни камери.“
Към това трябва да се каже: Тази експертиза е резултат на една химическа анализа. Природните закони не лъжат; те опровергават показанията на всички „очевидци“. Те могат са се лъжат, те могат умишлено да лъжат или се оставят да бъдат подкупени.
4. Англия подслушва свързочните радиовръзки
От английското правителство упълномощен с публикуването на документите на тайните служби историк проф. Хинсли (Hisley) през 1990 г. разкри, че Англия през войната е подслушвала всички радиовръзки между концентрационните лагери и стопанската и главна квартира на войските SS. От 1942 г. Насам англичаните са в състояние да дешифрират секретните дневни рапорти също и от Освиенцим, Дахау и Бухенвалд. С това те са били абсолютно осведомени за дневния брой на концлагеристите, за пристигащите и напускащите. Радиотелеграфните съобщения съдържат точни данни за причина на смъртта – най-често болести или нещастни случаи – но също и за екзекуции чрез разстрел или обесване. Хинсли пише: „В дешифрираните съобщения нямаше никакви указания за умъртвяване с газ.“
Указания за такива ужасни престъпления биха били сигурно използувани от вражеската пропаганда. Сравни като източник: « Britisch Intelligence in the Second World War“, Том 2, стр. 673 (1990). Издателство: Her Majesty’s Stationery Office, London.
Чрез тези доказателства „газовите камери от Освиенцим“ се поставят под въпрос. Престои ли на ГФР един период на „гласност и перестройка“, на открито търсене на истината и промяна? Би било желателно.
През Втората световна война имаше масови убийства. На-известните са може би разстрела на полските офицери в гората на Катин от руснаците, и оставянето да умрат от глад на германските военнопленници в американските лагери. Обаче, описанията на „очевидците“ върху ужасите на нацистите свидетелствуват за пищна фантазия. Дори, само многобройността и абсурдността на описваните от „свидетелите“ след края на войната методи за убийство би трябвало да правят недоверчив непредубедения наблюдател. Заслепени от омраза към бития враг всички обвинения бяха вярвани безкритично.
Поляците разправяха най-напред за вряща вода и гореща пара, руснаците за умъртвяване с електрически ток. Ели Визел описва, как живи хора биват хвърлени в пламтящия огън на клади – от там и понятието „Холокауст“ (значещо = жертвоприношение чрез изгаряне).
Американците твърдяха най-напред, че убийствата били извършвани с отработени газове от дизелов мотор. Това твърдение дори поради това не е за вярване, защото тези отработени газове са незначително отровни, те съдържат незначително количество въглероден окис (CO), но значително повече кислород. [За разлика от отработените газове на бензинов мотор]. В помещение изпълнено с отработени газове от дизелов мотор смъртта може да настъпи само ако липсата на кислород доведе до задушаване. Накрая изглежда че американците забелязаха това, и превключиха на много по-отровното средство за унищожаване на паразитни насекоми – Zyklon-B.
За да докажа богатата фантазия на свидетелите, тук подробно цитирам от книгата на Стефан Сценде (Stefan Szende): „Последният евреин от Полша, Der letzte Jude von Polen“, появила се най-напред в Albert Bonier Bokförlag, Stockholm 1944 г., после през 1945 г. в Europa-Verlag, Zürich. В предговора авторът пише следното:
„Тази книга е първото подробно сведение от очевидец на унищожението на около пет милиона полски и други европейски евреи в германския Генералговернемент. Авторът преживя хиляда погрома!“
Следва един пасаж от страниците 290-292:
„Белцек беше едно малко селище на германско-руската граница от 1939 г. От руски укрепителни съоръжения нацистите направиха онази мелница за хора, онази фабрика за трупове в която стотици хиляди, може би дори милиони евреи намериха смъртта.. Да се убият пет милиона души е една огромна задача. Също избиването на дървеници и въшки изисква известна техника. И никой не бива да се съмнява в това, че германците са един технически способен народ. Между тях имаше инженери на смъртта. Те получиха поръчението от Фюрера и от шефа на SS, да решат техническия проблем. И те решиха проблема. Те направиха грандиозни неща.
То беше привлекателна цел, милиони евреи да бъдат убити по всички правила на модерната техника.Мелницата за хора обхваща едно пространство с около 7 km диаметър. Областта е осигурена с бодлива тел, никой не бива да се приближава. Една избрана команда на SS която управляваше тук, мъже с железни нерви. То беше една важна задачи, вещите и дрехите на милионите убити да бъдат сортирани и опаковани. За тази цел SS избираше и няколко евреи.“
После, Сценде описва техниката за унищожение:
„Препълнените с евреи влакове пътуваха през един тунел в подземните помещения на мястото за екзекуция. Там евреите бяха разтоварени. Те трябваше да предадат вещите си. Всичко им беше взето. По-късно транспортите бяха доставяни голи. Голите евреи биваха вкарвани в огромни зали. Тези помещения можеха да поберат хиляди души наведнаж. Те нямаха прозорци, бяха от метал с снижаващ се под.
Подът на тази зала с хиляди евреи биваше снижавана в един лежащ под него басейн пълен с вода. Когато всички евреи на металния под вече стояха до хълбоците във водата, се пускаше електрически ток през водата. Кратко време и всички евреи, хиляди на брой бяха изведнъж мъртви. Тогава металният под се издигаше от водата. На него лежаха труповете на екзекутираните. Една друга електрическа линия биваше включена и металната плоча се превръщаше в ковчег на крематориум, нажежена до бяло, докато всички трупове биваха изгорени. После, огромни кранове издигаха този ковчег на крематориум и изсипваха пепелта. Големи фабрични комини отстраняваха дима.
Процедурата беше завършена. Следващият влак чакаше вече с нови евреи пред входа на тунела. Отделните влакове донасяха три – до петхилядни, понякога също и повече евреи. Ежедневно пристигаха много влакове. Имаше дни в които линията за Белцек превозваше двадесет до тридесет такива композиции. Модерната техника на нацистката организация триумфираше над всички трудности. Проблемът, как милиони хора могат да бъдат екзекутирани беше разрешен. Подземната мелница за хора разпространяваше един ужасен мирис над цялата област. От време на време гъст дим от изгорени човешки тела лежеше над широката местност“
Дотук съобщението на един „очевидец“.
Да се върнем обратно от Райха на фантазиите в света на трезвите цифри. Какво гласи статистиката за световното еврейско население?
Съгласно изследванията на Санинг (Sanning Walter, The Dissolution of Eastern, European Jewry,1992), позоваващ се само върху еврейски източници, в земите окупирани от германските армии за германците са били достижими само три милиона евреи. Как е възможно, щото шест милиона от тях да бъдат умъртвени с газ и въпреки това над два милиона да преживеят – това остава тайна! Санинг преценява броя на загиналите в Третия Райх евреи на около ¼ милион. При това странното е, че еврейският елит преживява Холокауста! Над три милиона преживяли подадоха молби за обезщетение!
Какъв е в действителност броя на жертвите от Освиенцим? За това има объркани числени данни:
– 8 милиона те трябва да са били съгласно един официален френски документ (Office die Recherche des crimes de guerre)
– 5 милиoна споменава вестник Le Mondе от 20 април 1978 г.
– 4 милиона съобщава един паметник в Освеинцим-Биркенау
– 3 милиона признава Рудолф Хьос, бившият комендант на лагера
– 1,6 милиона поучава Йехуда Бауер (Yehuda Bauer), директор на Instituts of Contemparary Jewry, към еврейския университет в Йерусалим
– 1’433’000 души, съгласно Le Monde, от 1 септември. 1989 г.
– 1’250’000 души, съгласно Раул Хилберг (Raul Hilberg) (автор на книгата: „La destruction des juifs l’Europe“, 1998 г.)
– 850’000 души, съгласно Гералд Рейтлингер (Gerald Reitlinger – автор на книгата „The Final Solution“, 1953 г.), и
– 74’000 мъртви споменават предадените през 1989 от M. Горбачов 59 „Списъци на умрелите от Освиенцим“.
Наистина объркващи редове от цифри. При това, ревизионистите не оспорват, че през войната като следствие на депортиране и принудителен труд, също и при разстрели голям брой от евреи са загубили живота си. Обаче, въз основа на своите изследвания ревизионистите стигат до извода, че не е съществувал нито план за систематично физическо изтреблението на евреите, нито че е съществувало индустриално извършвано масово убийство на евреи. Затова задача на историческото изследване е да бъдат разяснени истинския размер на жертвите, обстоятелствата, както и причините за смъртта им.
XIII. Концентрационните лагери в центъра на изследванията
Да си припомним: Съгласно присъдата на военния трибунал в Нюрнберг би трябвало в Освиенцим да са били избити 4 милиона евреи. Дирекцията на музея Освиенцим снижи наскоро тази цифра на 1 милион. Предадените от Москва разсекретени „Списъци на умрелите от Освиенцим, Totenbücher“ наброяват само 74’000 смъртни случаи. От друга страна, съгласно изказване на д-р Франтишек Пайпер (Dr. Franciszek Piper – ръководител на музея Освиенцим) 223’000 евреи преживяват Освиенцим, межуд които известни имена като Симон Вейл (Simone Veil). Елие Виезел (Elie Wiesel) и Ани Франк (Anne Frank). Да си припомним също, че Освиенцим беше само един индустриален град, с над 100’000 работници. Абсурдно е да се вярва, че германците тъкмо в един такъв индустриален комбинат биха построили такава една „фабрика на смъртта“. Действително, направените от американското въздушно разузнаване през 1943/44 г. фотографии от Освиенцим нищо подозрително: Никакъв „пушещ комин“ на една „фабрика на смъртта“. Също Интернационалният Червен Кръст IKRK през 1944 г. инспирира Освиенцим. В съобщението е записано и подчертано, че „слухове“ за „умъртвяване с газ“ не са могли да бъдат потвърдени. И накрая:
Показваните в Освиенцим на посетителите като „газови камери“ помещения са били съгласно строителните планове морги, каквито има при всеки крематориум. Едва след войната тези помещения биват преустроени от поляците в „газови камери“, като избиват отвори на бетонните покриви, за да изглеждат като отвори за хвърляне на Zyklon-B. Показният обект трябваше да бъде приспособен на описанията на „очевидците“. Освиенцим е известен по целия свят като паметно място за жертвите на нацисткия режим. Посетители от всички страни ходят на поклонение на това място на ужаса. Единствените, които действително научно се занимават с Освиенцим са ревизионистите. Те опитват, да разяснят действително случилото се.
Що се отнася до концлагера Дахау ревизионистичното изследване е в общи линии приключено и се увенча с успех. Доказа се, че т.нар. „газова камера от Дахау“ е била построена след (!) войната по заповед на Американската армия, от затворените там войници от SS, просто като макет. Тя е била и е неспособна да функционира, защото пещите на крематориума нямат връзка с комина. Просто една бутафория, и въпреки това в продължение на 20 години лъгаха посетителите, след като тази уж-„газова камера“ бе показвана като истинска използувана от нацистите като оръжие за убийство.
След като Дахау беше опроверган и Освиенцим бе поставен под въпрос, защитниците на легендата Холокауст изпаднаха в състояние на липса на доказателства. Те преместват мястото на събитията все повече на изток, от Дахау в Освиенцим, в Треблинка. От последният лагер Треблинка липсва междувременно каквато и да е следа. Ние дори не знаем точно, къде той е бил. Броя на уж убитите тук хора се колебае между 800’000 и 1,3 милиона, които обаче са се превърнали в дим. Удо Валенди съобщи за това в един брой на издаваната от него поредица „Исторически факти, Historische Tatsachen“ (брой 44).
Стигаме до края. Изследването на концлагерите не доставя данни за състоялото се там масово убийство. Тъкмо напротив, английският историк Дейвид Ървинг откри в архивите на своята родина документи, указващи, че тогава все още не наричан така – „Холокауст“ е бил едно откритие на „ Службата за психологична война“. Плановете са били още през 1943 съставени, провеждането им обаче отсрочено за провеждане след войната.
Инсценирането беше перфектно! Най-напред в Техеран и Ялта бива програмирано ликвидирането на Германския Райх. Разкъсване и окупиране на Германия, прогонване на източните германци, демонтаж на техническите инсталации. След това последва моралното ликвидиране на германците в помощта на Трибунала на победителите в Нюрнберг с обвинителната присъда на по-късно наречения „Холокауст“. Чрез бремето на това единствено по рода си в човешката история престъпление, германския народ трябваше да бъде деморализиран. За това как всичко беше инсценирано, върху това само две съобщения:
1. Разговор през 1945 г. между германския адвокат професор Фридрих Грим (Friedrich Grimm – G) с един представител на военната пропаганда на съюзниците (K):
Г: Месеци подред в Швейцария преследвах развитието на пропагандата на ужасите. Бяха представяни филми с ужасни картини. Цели не се занимаваха с нищо друго, освен с това да произвеждат снимки на ужасите, такива с трупове и купища от трупове направени чрез фотомонтаж.
К.: От месеци наред не правя нищо друго освен – пропаганда на ужасите! (Това беше решаващото оръжие в тази война, с него спечелихме пълната победа!
Г.: Тъй верно, Вие имате пълната победа. Но сега е дошло време, щото да преустановите тази война!
К.: Не, тя сега истински започва. Ние ще прoдължим, година след година! Ние ще засилим тази пропаганда още повече, докато на света бъде погасена и послената искра на симпатия към Германия, а самия германски народ бъде дотам безостатъчно дълбоко разкаян, че никога повече да не се надигне.
(от: „С открит мерник, Mit offenem Visier – aus der Lebenserinnerung eines deutschen Rechtsanwalts“, Druffel-Verlag 1961, S. 248-249).
2. Разговор между Стефан Пинтер (Stephen F. Pinter), през януари 1946 г. До юли 1947 г. адвокат и обвинител на американската армия в Дахау (P) и един американски евреин (J):
P: Обръщам Вие вниманието върху обстоятелството, че еврейският народ от 1933 до 1950 г. се увеличи с повече от 3 милиона, тоест с около 20%. Това е една прираст на раждаемостта, която значително лежи над средната в света. Затова Ви питам сериозно ли вярвате в това, че нацистите са избили над 6 милиона евреи?“
J: „Естествено не. Затова те не разполагаха нито с време, нито със средства“.
P: „Помислете си, че една политическа лъжа, като тази от опит след известно време сама става ясна и удря срещу онези, които са я измислили.“
J: „Тази лъжа е проникнала прекалено дълбоко в подсъзнанието на масата, за да може тя да бъде от там отстранена. Масовият човек е напълно безкритичен. Това, което един път е закотвено в примитивното съзнание, не е по силите на дори един индивид с разумно разбиране почти никога отново да го заличи. Това доказва фактът, че вече днес, след един сравнително кратък пропаганден барабанен огън, вече въобще се отказват, тази работа въобще да дискутират. За нас не проблем, ние направихме от това един исторически факт, който от днес нататък в учебниците и училищата ще стои така както годината на някакво сражение.“
(от списанието „Der Weg“, Nr. 8/1954, от Вилфред фон Овен, Wilfred v. Oven)
Изглежда, че превъзпитанието действително се е отдало отлично. Комплекса за вина – „Холокауст“ е дълбоко закотвен в германската душа. С робско раболепие повечето германци одобряват моралната присъда на държавите победители и който публично изрази съмнение в умъртвяването с газ на 6 милиона евреи, бива углавно-правно преследван. Правителството на ГФР и голяма част от политическия, интелектуалния и църковен елит, преди всичко обаче пресата, радиото и телевизията правят всичко, за да подчертаят голямата вина на Германия. Едно снижаване на диктуваното от държавите победители престъпление за тях не влиза под съображение. Германският народ трябва да се чувствува като народ-престъпник, презиран от цялото човечество.
С това идваме до решаващия въпрос:
Кои са извличащите изгода от тази гигантска лъжа и поради заинтересувани от поддържането на тази лъжовна постройка? Към тях принадлежат:
1. Съюзниците победители: Четирите държави победители САЩ, СССР, Великобритания, Франция се наслаждават на позора на деморализирания противник. Те се нуждаят от Холокауста като алиби за извършените от тях самите над германския народ и над военнопленниците престъпления.
2. Държавата Израел, както и преживелите евреи от германските концлагери, получаващи доживотни пенсии .
3. Идеологичните противници на Националсоциализма в Германия, – антифашистите, преживелите лагерите, завърналите се от чужбина емигранти.
4. Днешният политически и културен германски елит. Поставените от победителите след войната на ключови позиции „превъзпитатели“ днес, сами са пленници на своето собствено учение. Те страхуват, че ще загубят привилегиите си. Също, те се страхуват от отмъщението на собствения си народ, който в продължение на десетилетия безсрамно лъжат. Те стоят с гръб към стената и се борят за своето собствено преживяване.
Да се попитаме накрая: Може ли легендата за Холокауста да преживее дълго?
Идеолозите на Холокауста се опитват със всички средства да възпрепятствуват разпространението на ревизионизма. Така те може да забавят за известно време пробива на истината, не обаче да го удържат. Мероприятията за ограничаване на свободата на мнението са:
– Пълното пренебрегване на ревизионистите и абсолютно премълчаване на тяхната изследователска работа и изводи.
– Забрана на ревизионистичните публикации.
– Възпрепятствуването на всяка публична дискусия върху Холокауста, и накрая клевети и съдебно преследване на ревизионистите.
Особено в университетите всяко критично изследване върху Холокауста бива възпрепятствувано чрез поставянето му под табу. В действителност т.нар. „Холокауст“ се превръща в един вид религия на откровението, изплъзваща се от всяко критично изследване.
Разрешете ми като на швейцарец, въпреки всичко да кажа накрая няколко обнадеждаващи думи, защото истината не се нуждае от много приказки.
Ще цитирам само изводите на професор Робер Форисон:
« …Les prétendues chambres a gaz hitlériennes
et le prétendu génocide des Juifs
forment un seul et même mensonge historique,
qui a ouvert la voie à une gigantesque
escroquerie politico-financiere,
dont les principaux bénéficiaires sont
l’Etat d’Israel et le sionisme international
et dont les principales victimes sont
le pople allemand, mais non pas ses dirigeants,,
le peuple palestinien tout entier et, enfin, les jeunes générations juives
que la religion de l’Holocauste enferme de plus en plus
dans un ghetto psychologique et moral... »
на български:
1. „Газови камери на Хитлер“ никога не са съществували.
2. „Геноцид“ или „опит за геноцид“ над евреите никога не е извършван. Накратко казано: Хитлер никога не е издавал заповед‚ както не е и допуснал някой да бъде убит поради расова или религиозна принадлежност.
3. Твърденията за т.нар. „газови камери“ и уж проведения „геноцид“ принадлежат към една и съща лъжа.
4. Тази лъжа‚ предимно от ционистки произход‚ направи възможна една гигантска политическа и финансова измама‚ най-вече в полза на държавата Израел.
5. Най-главните жертви на тази измама са предимно германският (не обаче неговите водачи), палестинският народ като цяло и в крайна сметка, младите евреи, които чрез религията-Холокауст биват затворени между стените на едно психологично и морално гето.
6. Невероятната власт на средствата за масова информация в световен мащаб‚ посягайки върху правото на свободно мнение но онези‚ които изобличават тази лъжа‚ осигури нейния досегашен успех.
7. Участниците в тази измама знаят‚ че лъжата им изживява последните си години. Те изопачават смисъла и същността на ревизиращите изследвания‚ наричайки ги „възраждане на нацизма“ или „фалшифициране на историята“ – онова‚ което в действителност е само осъзнаване и справедлива грижа за историческата истина.
Защо Холокаустът е дотолкова необходим на следвоенната политическата система, владееща т.нар. „свободен свят“, формулира особено точно италианецът Марио Консоли:
„Днес понятията фашист и нацист са напълно лишени от какъвто и да е политически смисъл, превърнати в убийствени епитети, с които се унищожава всеки противник, дръзнал да се противопостави на интернационалистичната мултикултурна демокрация. С помощта на невероятни манипулативни техники, победителите от Втората световна война съумяха не само да възпрепятствуват възраждането на фашизма и на националсоциализма, но също и да подтиснат традиционните културни ценности, характеризиращи европейския живот в продължение на столетия. При това бе прилаган следния метод:
Традиционни ценности, като любов към родната земя, към семейството, героизъм, честност, съзнание за дълг и духовност, бяха свързани с фашизма и с нацизма, с Мусолини и Хитлер. След като този знак за равенство се закотви в подсъзнанието на хората, засилването на антифашистката пропаганда беше напълно достатъчно за да се предотврати възраждането на опасните за сегашните властници духовни ценности и те в зародиш да бъдат унищожавани. След като беше поставен знак за равенство между победената във Втората световна война Европа и Злото, се постигна много повече от възпрепятствуване на фашизма и на националсоциализма. С това излезе от обръщение цяла система от духовни ценности, която беше поддържала една цивилизация от световноисторическо значение в продължение на хилядолетия. Наред с Мусолини и Хитлер, на публично порицание бяха поставени Платон и Данте, Макиавели и Ницше, Рим и Свещения Римски Райх. Обаче, като най-действен инструмент за криминализирането на фашизма и националсоциализма се оказа Нюрнбергския процес, обвинението в геноцид над евреите (...) Шест милиона – едно ужасяващо кръгло число. Мъже, жени, старци и деца – всички били унищожени, само защото са евреи! Днес, Холокаустът е оловната тежест, която во веки веков трябва да виси на краката на Германия и Европа (...) Всеки предлог, колкото и да е благовиден, е достатъчен за да събуди отново спомена за Холокауста. С течение на времето валякът на пропагандата не отслабва, а напротив – засилва се още повече и във все повече страни всякакво отклонение от еврейската версия за Холокауста се поставя под забрана (...) Холокаустът трябва да се запази като един мит, като догма, недостъпна за каквото и да е свободно историческо изследване. Ако тази догма се провали, то това именно ще разклати цялото съвременно тълкуване на Втората световна война (...) Тогава биха възвърнали своята предишна чест онези духовни ценности, които за разлика от интернационализма гарантират правото на народите да опазват своята самоличност и независимост.“
Sapienti sat (- лат.) – За мъдрите и това е достатъчно!
”Il Uomo libero”, Casella postale 20123, Milano;Nr. 41/1996,
Въведение от Марио Консоли,
”Pluralismo e Revisionismo”
1)С Декларацията на Balfour англичаните обещаха на евреите Палестина като ответна помощ за ангажирането на евреите във войната на страната на англоамериканците – издателят.
2)Представителите на твърдението, че евреите са били умъртвявани с газ – engl. to exterminate = унищожавам – издателят.
3)von lat. re-videre = Подхвърлям на нов преглед, по-точно като критика на остарели схващания – издателят.
4)Ноторицитет – лат. = Доказаност като факт на предишен съдебен процес.
