Учителят евреин си намира майстора
(Разказ по истински случай)
Това е една кратка история от моя кратък живот.
Когато бях десетокласник, мой учител по история и по философия беше един господин от еврейски произход. Въпреки че аз самият не харесвах евреите, тъй като малко по-рано, преди година-две у мен започнаха да се каляват и да се коват идеите на национал-социализма, аз постъпих така, както би постъпил всеки честолюбив човек – държах се нормално. Не след дълго, обаче, нашите мирогледи и идеали се сблъскаха. Аз, един невръстен юноша трябваше да защитя правотата на моите идеи, срещу човек живял приблизително три пъти повече от мен. За миг не спрях да го уважавам, само заради този прост факт, защото би изглеждало грозно да не го правя, но за миг и не спрях да го презирам!
В същата тази година ние по история изучавахме събитията от Втората Световна война. Същия този господин, а по-късно и една госпожа, която го замести по история, предаваха уроците на съучениците ми доста невярно и само и единствено от гледна точка на победителите във войната. Никъде не споменаваха например за големите зверства на руснаците, които извършват спрямо германския народ – как изнасилват бременни майки, когато нахлуват в родилното на Берлин, а след това ги убиват! Същото правят и с вече родените деца, как изнасилват и избиват всеки, който си решат. Същото правят и в България, но никой не го спомена. Никой освен мен! Аз взимах думата абсолютно всеки път, когато нещо беше „тактично” пропускано или просто премълчавано. Стигна се дотам, че учителката влизаше в исторически спорове с мен, в които неведнъж печелих. Признавам защо – защото, аз бях юноша, а тя възрастна. Защото тя трябваше да познава още стотици исторически периоди, а аз се вълнувах главно от този период. Плюс това знанията, които трупах от книги и от трудове бяха пресни в съзнанието ми. Аз уважавах тази жена, тя нямаше нищо общо с онзи евреин, но просто беше прекалено проамерикански настроена. Когато взехме урока за Третия Райх тя обяви Хитлер за психично болен. Аз обаче станах и направих един бърз разбор на биографията му – участието в Първата Световна война, от която има най-високото военно отличие в Германия, как партията му от 9 човека става над 10 милиона, как е държал за 14 дена 50 речи в началото. Споменах интересите му към изкуството, към архитектурата, към историята. Цитирах го неведнъж, тогава съучениците ми се втренчиха в мен и се съгласиха, че какъвто и да е не трябва да го обявяваме за луд. Също така тази учителка, както 99% от хората, смяташе Хитлер за виновника за избухването на войната. Аз попитах – какво нередно има в това Хитлер да поиска от Полша град Данциг, който е германски етнически град (с над 3млн. германци живущи в него!)? Няма ли резон, нямат ли право тези германци да живеят в една обединена Германия? Защо света не започна война срещу Англия, която имаше по това време над 80 колонии, чиито народи живяха под робство, а нападнаха Хитлер, който пожела град с 3 млн. германци да бъде върнат на Райха? Защото са лицемерни! И попитах – защо Хитлер да е започнал войната, грешите, войната започна, когато всички лицемери – досущ като днес, останали си с вълчия нрав и овча кожа, обявиха заедно война на Германия! Казах: „Войната не започва на 01 септември 1939 г. с атаката над Полша…войната започва дни по-късно, когато всички обявяват война на Германия”. После стигнахме до така предъвквания въпрос за „6-те милиона евреи” – попитах къде са доказателствата, попитах защо госпожата като историк си позволява да гради тезиси без те да са стъпили на исторически доказателства – някой исторически извор например? Защото единственото доказателство за жертвите в лагерите на смъртта са документ на Червения Кръст, в който изрично се споменават 250.000 жертви – всичко друго са „спомени” и разкази, които се приемат до днес за неоспорими исторически факти. Просто попитах, никога не отрекох Холокоста – отрекох 6-те милиона лъжи.
Но да се върнем на учителя-евреин. Аз разбирах неговия предмет. Единственото, за което го уважавах беше, че той не следваше учебника, навярно писан от скучни книжни плъхове, нямащи си хал хабер от мирогледа на младежта, а преподаваше съвсем различни неща. През цялата година, умишлено той се правеше, че все забравя името ми. Ще му се да беше така – аз за миг не спирах да се опълчвам и срещу неговите прийоми на менталните му състояния, които бяха доста разнообразни – кое от кое по-идиотски. В тези години аз бях прочел един материал на име „Как да разпознаем евреина?” Оттам аз научих от-до чертите на лицето – типичният еврейски нос, изпъкналото чело и отсеченото теме. Всички тия неща аз ги видях у този господин. Не беше тайна, че е евреин, де. По поведението и по характера му също си беше „вечният евреин” – когато говореше ръкомахаше, държеше се арогантно, имаше превисоко мнение за себе си. Постоянно говореше за религия… часовете неведнъж се превръщаха в часове по богословие – това ме дразнеше адски много. Аз не криех симпатиите си към националсоциализма в онези дни. Защитавах идеите си и той уважаваше това. Но го уважаваше, защото аз го правех така. Имам и до днес силни ораторски качества неведнъж убеждавах съучениците си във възгледите си относно циганското малцинство, което паразитира на наш гръб. Имах едно синджирче с келтски кръст. Господинът го беше забелязал, въпреки че рискувах да остана на поправителен като много други, с които се беше заял, аз не го скрих никога! Аз го носех гордо, изваден над дрехата ми. През цялата година се държахме пренебрежително един към друг…
…дойде края на годината. Знаете – били сте ученици, тогава се пишат оценките за срока и годината. Логично, аз бях между 2 и 3. Всичко това заради споровете, заради отстояването на моя мироглед в домашните, които ни даваше или в писмените работи. Преди да стигне до моя номер вече беше оставил двама души на поправка. Бях сигурен, че и аз ще остана. Стигна до мен и каза: „Ти не си писал за държавата”, с наглия си тон. Предният час, обаче, бях написал за държавата и му го припомних. Той отвори чантата си и погледна – наистина работата ми беше там. Имаше малък проблем – не можеше да я разчете, тъй като пишех грозноватичко. Каза ми „Я ела тук”. Аз станах и както винаги с келтския кръст над дрехата, с горда походка отидох до бюрото му. Каза ми да прочета, каквото съм написал, че той не можел. Прочетох му първите пет реда, буквално. Беше написано със стил, точно и ясно! Какви са типовете устройство на държавата, какви са формите на управлението, за изпълнителната и за законодателната власт. Всичко, сещате се. Бях добавил нещо и от мен за тоталитарните държави, в които има установена диктатура. Казвах – да, в тях личната свобода е нарушена, но пък простата статистика сочи, че ако една държава иска да бъде силна и фактор в световната политика тя трябва да е такава. Както са направили националсоциалистите, както са направили и техните основни врагове – комунистите, Съветският съюз. Той изкрещя: „Достатъчно!” Изведнъж грабна химикалката и ми написа 5 за срока. А бях между 2 и 3. Каза с вече спокоен глас:
- Знаеш ли защо ти писах толкова?
Отвърнах, че нямам как да знам. Той каза:
- Защото макар и да си най-големият отворко в класа можеш да мислиш!
Каза ми да си седна и да си взема листа с работата. Аз му го оставих символично с думите:
- За спомен!
Така по философия имах 5 за срока и за годината, както и по история, въпреки че за разлика от много други аз не се нагаждах на учителите си по тези предмети, а сам отстоявах мирогледа и възгледите си! Поуката е, че човек трябва да респектира опонента си със силна воля и показване на волеви характер в отстояване на позицията си. Накарах ги да бъдат безпристрастни, макар и да бях трън в очите им!
Любомир Болгар, 23 юни, 2009 г.
